Да си имаш майка, но майка да не си!

Това е често използвана фраза и не я разбирах до момента, в който самата аз не станах майка. Винаги строгостта на майка си приемах като студенина и я обвинявах за това, че все ме гълчи и поучава. Водих се против волята й често, но не осъзнавах истинността на нейното призвание като жената, която ме е дарила с живот. Волно се носех по течението на живота и огорчена споделях със своите връстнички за суровият нрав на майка си. Чувствата ми бяха на кръстопът и страдах от угризения, че емоциите ми достигат крайни граници, граници, които безмилостно упрекват “онази, която ме направи това, което съм сега”, че ме е лишила от назъбените изкушения на непредсказуемото утре. Прекрачих съветите и предвождана от страстта на живота си – навярно неволно открита някъде по средата на моя инат и егоизъм, аз просто я срещнах нея – любовта. А сега често си мисля: “Господи, колко всъщност любовта прилича на майка ми, но някак си необяснимо различна от онази, която изпитвам към всички същества породени от случайностите на съдбата!” Защото появата на съпругът ми беше случайност или призвание – не знам, но едно знам, че раждането на детето ми се случи в най-раним момент. Предвождана от слепотата на чувствата към любимия, прекрачих прага на поостарелите религиозни канони и усетих изпитанието на съдбата в мига, в който осъзнах, че съм се променила. А дали точно тогава го осъзнах? След година самата аз създадох живот. Всичко се случи твърде бързо и в момента, в който зърнах розовото личице на малкия си син не изпитах любов, а думата “мамо” се изплъзна от устните ми твърде плахо. Бях на кръстопът така, както в онзи миг, в който и чувствата ми се бореха със наивността на младостта ми и въпросът: “Дали всъщност я обичам?”. Първият човек, който ме навести беше майка ми. Онази, която аз непрекъснато обвинявах, че е лоша с мен. Първият човек, който ме попита как се чувствам беше майка ми. Онази, която аз често мислех, че е безсърдечна. Първият човек, който погали слухът ми с думата “Как е малкият ти син, мамо?”, беше онази, в която се съмнявах заради строгостта и че не е моя майка. Склоних глава и безмълвно преосмислих вината на детската си неблагодарност. Тогава погледнах малкото вързопче, което излъчваше странна светлина и ангеловидно беше затворило очички така сякаш, за да не види тайнствените помисли на майка си. Да, но ме гледаха едни други очи, очите на дарилата ме със живот – майка ми. Като че ли прочела моят тих вик на разочарование от самата мен и угризения на съвестта, тя се усмихваше мъдро и галеше ръцете ми така сякаш животът и зависеше от мен. Тя не ме обвиняваше, а ме молеше за прошка, въпреки, че виновната бях аз.

Сега, когато моето детенце е почти на 5 годинки – необяснимата празнота, която почувствах при раждането му е запълнена с любовта, която мислех, че има само едно лице. Смисълът в живота ми е реалност, а за да го открия ми помогна един-единствен човек – майка ми. Сега знам какво е да си имаш майка, но още по-добре прецених какво е самата аз да съм такава. Словата са бледи, но онова, което се ражда, когато създаваме своите рожби, когато даряваме живот, когато затрепти ресницата на майчинството е Карма, която пожелавам всяка една жена да изпита. Аз си имам майка, моето дете също и това, повярвайте ми, са две различни чувства..