Мама

Осъзнаваш какво си имал, едва когато го загубиш! Това е една истина, в която не вярваме, докато не се случи и на нас.
Съвсем наскоро загубих моята майчица и сега съм сърдита на целия свят за тази тежка загуба.
Още от самото раждане мама е до нас. Първо виждаме нея, най-напред чуваме нейния нежен и топъл глас. Първият спомен е за нейната усмивка, за нежните ръце на мама, които ни прегръщат. Държейки се за нейните ръце правим първите си стъпки. Сгушваме се в нейните обятия при първите детски страхове. Когато сме болни усещаме нейната ръка върху челото си, виждаме нейния загрижен поглед. Растем пред нейните очи. И за нас като че ли МАМА е нещо, което винаги го е имало и винаги ще го има. Тя винаги ще е до нас. Но уви, животът е жесток и когато в един прекрасен ден я загубим, оставаме изумени, невярващи, озлобени и бесни, че са ни я отнели. Тогава си даваме сметка,какво сме загубили. И някак си се оказва, че е останало нещо недоизказано, нещо ненаправено, нещо пропуснато. Влизаш в стаята с надежда да я видиш, да й разкажеш, а нея я няма. Само празната стая и убийствената тишина. Иде ти да крещиш, но и звук не можеш да издадеш. А спомените нахлуват един след друг. И болката, че понякога си я наранявал, обиждал, пренебрегвал става непоносима. Иде ти да крещиш: "Мамо, върни се! Обещавам! Никога повече! Прости ми!"
Знаеш, че тя ти е простила за всичко и дори го е забравила, но ти помниш, а сега тези спомени се забиват като нож в сърцето ти.
Не знам какво да кажа, нито какво да напиша повече. Имам две деца и прекрасен съпруг, които са всичко за мен, но МАМА я няма и никой не може да запълни тази празнота в сърцето ми.
Единственото нещо, което искам да кажа е:
"МАМО, ОБИЧАМ ТЕ!"