Нямам време, мамо!

Каквото и да направя за тях, никога няма да е достатъчно; нищо да не направя, те няма да си помислят, че съм им длъжна. Това са моята майка и моята баба.

Отново е Осми март и аз си мисля как да ги зарадвам. Разбира се, трябва да купя подарък. Тях ако питаш – от нищо нямат нужда, макар че пенсиите им не стигат дори за най-необходимото. А как искам да им взема нещо наистина специално! Те го заслужават. Тръгвам по магазините. В крайна сметка похарчвам повечето си пари за подарък на дъщеря ми, а за тях отново избирам нещо дребно и тривиално. Загубила съм повече от час, а разполагам с дреболии, толкова скромни, че даже ще се срамувам да им ги дам. Защо не отидох да си поговорим в този един свободен час, вместо да се лутам по магазините? Това със сигурност щеше да ги зарадва много повече. Сега пак ще тичам, набързо ще им оставя подаръчетата и ще хукна по моите задачи. Те са се постарали. Приготвили са кекс, правят ми кафе. Искат да удължат всяка минута, прекарана с мен. Нямам време, трябва да тръгвам. Същите думи чувам от дъщеря ми, когато се опитвам да си поговоря с нея.