Преди да тръгна

Тръгвам... Прошепвам едва чуто : "Ще си дойда пак, мамо! Скоро..." – обещание, в което искам да повярвам, което искам толкова да изпълня. Повтарям си го, за да се уверя, че непременно ще си дойда и леко притварям след себе си вратата. На терасата ме чака приготвена пътната чанта. Пред входа е паркиран автомобилът, който ме открадва от теб ,от стените, запомнили първите ми детски думички и задъхано бликащия ми смях. И ме отнася към днешните ми пораснали дни, към винаги неотложните ми и винаги най- важни от всичко проблеми, към суетния ми забързан бяг след амбиции и мечти, към тоя мой нелек женски делник. Тръгвам... А ти, мамо, с широко отворени очи напрегнато се вслушваш да чуеш щракането на пътната брава, прикътала в сърцето си моето "Ще си дойда скоро, мамо!". И аз наистина често се връщам при теб, много по- често, отколкото отварям пътната врата. Ранена от съчувствени думи и ехидни усмивки, свита вечер в самотата си, захлупила лице в длани прошепвам "Мамо!". Викайки те, търся топлината от оная твоя ласка и целувка, от която зарастваха всичките ми рани в детството ми.

"Довиждане!" – прошепвам. И зная, че ще си дойда, за да стопля премръзналата си от обиди душа, беззащитна и ранима като голо птиче, търсещо закрила под майчиното крило, за да взема сила от крехката ти длан и радост от светлия мамин поглед, за да взема за делниците си капчица щастие – от твоята свята обич, обич най- чиста и искрена, най- вярна и истинска .