Колко неща трябва да преодолее за себе си една жена, за да бъде майка! Това, че майчинството е свещена мисия за нас, жените, съвсем не означава, че още от раждането си сме готови за деня, в който вече няма да се грижим само за себе си. Целият ни живот е подготовка за мига, в който ще създадем новия живот, с толкова болка, но и толкова радост.
А какво ли им е на онези жени, които, колкото и да желаят дете, никога няма да го имат! Или, по някаква причина, съзнателно се отказват от него. Осъждаме ги прибързано, подлагаме ги на жесток присмех, а не се и замисляме какво е да си на тяхно място. Какво изпитваш всеки път, когато чуеш детски смях и осъзнаеш отново и отново пустотата в сърцето и душата, липсата на две мънички ръце, които да те прегърнат, на тъничко гласче, което да ти каже “мамо”, една кратка, съвсем обикновена, но и неповторима дума, неслучайно първата, която произнасяме.
Едва ли някой някога ще те обича толкова безкористно, колкото мама. Едва ли някой ще се жертва с такива крайности, както тя би го правила, с единствената мисъл ти да си добре, дори и тя да е недоспала, полугладна, почти без пари. Но щом ти спиш спокойно, нахранен си, облечен, образован, то тя е изпълнила мисията си и преждевременните бръчки, изсушената фигура и посребрените кичури не я изпълват с тъга по изгубената младост, която няма да се върне. Защото има теб. И в теб и твоите деца ще продължи да живее и да вижда себе си като млада.