Балканско кресчендо

Керсас се отърка в тънкия ми чорапогащник, който още сутринта подписа с острите си нокти и който аз умело замаскирах с безцветен лак за нокти. Погалвам го небрежно, докато се навеждам да изхлузя тежката пазарска торба (как успях за толкова малко пари да натъпча толкова тежки продукти не знам).

Лъхва ме миризма на загоряло мляко и аз с умиление разбирам, че синът ми вече си е дошъл и със студентско настървение е опустошил хладилника. Докато натискам копчето за осветлението в антрето, крушката гръмва и посипва като коледни фойерверки кристалите по плочките, от което Киро (обидното име на величествения котарак с древнотракийското име Керсас) ужасен побягва в хола. Влача уморени крака след него и О, Боже – саксията на Дифенбахията е разровена, пръстта е размазана по персийския килим и мощите на растението се търкалят под краката на разкрачения някак неприлично стол.

-Кирооооооооооу – не се стърпявам и писвам аз, грабвам Макаренко (сгънат на руло вестник, който замества възпитателната пръчка препоръчана от педагога) и подгонвам елитния представител на местната “казанска”фауна. След като не успявам да нанеса поражения върху гъвкавия и бърз като пантера (и толкова черен) котарак, изнемощяла се отпускам на дивана, където Уууууууупс – изненаааааааааада – ме бодва в четирибуквието оглозган кокал от пиле. Под стола светят като фарове очите на Киро, но аз нямам сили да помръдна. Докато съзерцавам залеза през прозореца, чувам как шумоли торбата с покупките и осъзнавам безвъзвратно, че мезе няма да сервирам тая вечер. Поглеждам за успокоение подредените в стил Фън-шуй вазички, но обещаният покой въобще не ме обгръща, дори подозирам, е задрямал на дъното на керамичния съд. Мобилизирам силите си след работния ден и бодро като жабешко стакато тръгвам към кухнята с намерение за съзидателност.

– Уааааааааааааа!- мократа гадост под краката ми зловещо напомня, че пералнята е сбъркала мястото за изхвърляне на мръсната вода. Попивам, бърша, полирам, изолирам, подреждам и обезвреждам доколкото е възможно и в мига, в който се каня да седна, вратата се отваря и един гладен поглед ме заковава на място. Съпруг, салата, ракия, псувня, както си му е реда, вечеря, мръсни чинии, разтребена маса и след малко и младежът цъфва с безгрижна усмивка. И той е гладен. Не ми напомняйте само за Киро, който облизва мустаци между две подканящи мяукания (ами той яде повече от човек, бе). Сядам на оцелелите по чудо възглавници с намерение да видя защо домочадието изпада в такъв възторг пред телевизора. Гледам телезрително, обаче не мога да разбера на какво се радват толкова моите мъже и се чувствам толкова… неадекватна, че се отнасям…

Някакъв неосъзнат покой нахлува в душата ми постепенно и аз се понасям с вълните на топлото ямболско слънце, което танцува по Тунджа. Въдичарите са накацали като щъркели край храстите и дебнат за тлъсти каракуди. По моста пъплят старите въздишки, подминават ги летящи скейтбордовете с превишена скорост, но катаджиите по това време почиват. Позлатения люспест гръб на реката се хлъзва надолу по течението да напоява реколтата на Тракия. Безистена и Джамията на центъра стърчат величествено като пример на етническа толерантност, а богиня Кибела е кацнала на сакралния Зайчи връх в археологическия резерват “Кабиле” да напътства и наглежда потомството. Хайдушкият Бакаджик понася песен за Индже и златните жълтици на тополите се сипят като юнашка милост над робска душа. Богинята на лова Диана наднича от окото на грациозна кошута в делиорманския лес, да гледа как кукери танцуват под водопада на шумните чанове, а коледарските шпори звънят в такта на ямболски буенек. И аз се чувствам окрилена и олекнала и забравила битовите несгоди, преглъщам с нескрито удоволствие гордостта, че съм една европейска жена с минало и бъдеще, защото моето богатство е колорита на Голямата любов, семейството, тясното панелно гнездо в родния Ямбол, с домашните любимци, колекцията бодящи кактуси, тъкани престилки от баби и стряскащи спомени, една българка с родова памет, обладана от патриотични емоции, която си иска тоя живот! И не признава по-свидно кътче на планетата, което да акумулира толкова енергия като Ямбол. Това е моята Европа, моята Африка, моята Азия и Америка – един материк на емоциите, който ме кара да осъзная, че съм жива, че обичам…

От унеса ме измъква Киро, който се опитва да обогати вечерята си с големия пръст на крака ми. Керсас, де – тракийското коте-чудо.

Хаха-хохо-хихи-ххаха, изтръгва се от мен жизнерадостен кикот. Душата ми е в съвършена хармония с уютната есенна вечер.
Какво ме гледате, бе!
Щастлива съм!
Тук и сега!