Европа в една човешка длан

Въпросът, зададен от моето малко момиченце, щастливо лашва съзнанието ми и го повежда по дебрите на едно поредно детско “пренаписване” на европейската карта. Казвам си, сега е нейн ред, на този малък “завоевател”, да преоткрие и подреди географския пъзел, отдавна подреден от нас “възрастните”, върху който, поставим ли голямата си длан, свободно напипваме двете противоположно разположени държави. И тъй като от пет години и половина с появяването си, същото това, понастоящем жадно за знания момиченце, ме запрати в групата на “възрастните-знаещи”, за мен, нейната майка, Джагаровото послание “земя като една човешка длан” по съвсем естествен начин придоби едно друго, малко по мащабно звучене, по европейско някак...

– “Разбира се,” – казвам аз и смело подемам поредната дидактическа разходка по каменния мост, който за седем години брак във (или по-точно с) Франция успях да “прехвърля” между тези два географски опонента. Гордостта от факта полека плъпва по вените ми, в които тече чисто българска кръв и родовото съзнание на моите дълголетни баби и аз за пореден път заразказвам на моята Яна, показвайки й отново “Де е България”, за моята страна, за нейните две България и Франция и за онази богата красавица Европа, която дирят за невеста от пет континента... Заразказвам за богатия й пищен чеиз, в който неизменна част заемат янините две България и Франция с техните многовековни истории, с техните кипри замъци и монастири, с техните Дунав, Лоара, Рона, Марица, с техните Рила, Пирин и Високи Алпи (“Там си родена, маменце.”), с техните два красиви езика, които малко деца ще имат шанса да говорят едновременно като нея и нейния тримесечен брат.... “Какъв късмет имате, маменце”- казвам на двете зелени очи, които сякаш като коте, изпило млякото си, се облизват сладко и молят за още. После се замислям и си казвам, въпреки умората, въпреки огромната, често непоносима носталгия, че и аз имам невероятния шанс да живея между тези две европейски страни, да ги чувствам, обичам, да имам човешкото право да ги хваля и порицавам. Шанса и самохвалството на една европейка, наперено усещаща в себе си своеобразната точка на пресичане на две самобитности. Онези двете, които от седем години (казват седмата година била много специална за един брак) често бурно, но все пак с лекотата, с която дъщеря ми преминава от френски на български, съжителстват в мен.

Какво пък, това е Европа за нас вкъщи. Какво повече. Снимки с български и френски пейзажи, библиотека с български и френски книги, мама и тати българка и французин, две “Р”-та, в които по съвсем естествен, “артикулационен” начин битува нашето така европейско семейство.