Обърни ми внимание или ще стрелям

В началото родителите са ентусиазирани и бдят над своето съкровище, но с времето започват да го приемат за даденост, завъртени от проспериращия бизнес или недоимъка и оцеляването. Статистиката показва, че и децата, които са имали щастието да се родят в богати семейства могат да страдат от липса на внимание, както и онези, които живеят в семейства, които едвам свързват двата края. И двата гранични варианта са явление и продукт на българския преход. В тази екстремална за човешката психика ситуация избуяха доста негативни черти и явления. Поколението на прехода израсна без положителни герои за подражание, с неясни ценности, в хаос и беззаконие. Мутра до скоро бе единица за сила, а мутреса единица за поддържана и красива жена. Но вече дори и така наречения мутренски бизнес се легализира и е напълно забравено кой как е натрупал първия си милион. Младите хора могат да вземат пример или от вече почтените мутри или от начетените юпита, защо да слушат философиите на някаква “проскубана даскалица”, която ходи с дрехи на тяхната възраст и по време на час се чуди дали да сготви довечера боб или леща и как да предложи на колежката си да си купи нещо от каталогчето. Естествено, че младите хора, които научават начините за лесното и безнаказаното натрупване на пари ще смятат подобна учителка, която честно се опитва да си изкара хляба, за смотла и няма да зачитат нейните “остарели” ценности. Обаче ще презират и онази, за която пък виждат, че всичко, което я интересува са частните уроци, а в час идва колкото да може да каже, че е действаща учителка. В тях започва да се заражда бунт против всички и против всичко. Те си правят свои лични изводи, наблюдавайки света и си изграждат свой свят със свои правила. Ясно е, че живеят във време, в което по-силния печели, затова те отрано се учат да удрят първи, за да не бъдат ударени. Ясно е, че живеят в свят, на който не му пука за тях, но защо на тях да им пука за света?

И е тъжно, и е болно и като че няма изход. Деца умират задушени, защото родителите им ги оставят с дни без надзор. Ще кажете – това са деца от малцинствата, но има ли статистика колко други български деца се отглеждат след училище сами, защото родителите им нямат начин да осигурят присъствие на възрастен наоколо. Колко деца сами са се научили да си пържат яйца, да си претоплят храната и да заспиват без целувка за лека нощ? Колко са били свидетели на семейни скандали и изневери, колко са израснали без бащи, колко пъти са чули думата “няма” и колко пъти не са чули думата “обичам те”? На колко най-добрият им приятел е компютър и колко от тях смятат, че секса и любовта са взаимоизключващи се понятия. Колко майки си скубят косите, че детето им е изнасилено в дискотеката или е зависимо от дрогата? Колко са вдигнали ръце и купуват маркови дънки, само и само и детето им да е като другите, а в същото време ядат сандвичи по пейките? Колко още такива въпроси могат да бъдат зададени? Колко сълзи трябва да бъдат изплакани? И кой би дал отговор и панацея?

Дали нещо, което е рушено системно с години би могло да се възстанови така лесно? Всички медии вкупом заговориха за детското насилие, започнаха да се събират експерти на кръгли и квадратни маси, но изглежда всички се въртим в един омагьосан кръг. Бедността не е порок, но води до пороци. Богатството не е зло, но заради него ставаме зли.

И преди да казваме, че нещо не е наред с нашите деца, трябва да си признаем, че нещо не е наред с нас. Не може вечно да чакаме да му дойде времето, трябва да преосмислим собствените си ценности, преди да казваме, че младите нямат такива. Забелязали ли сте, че малките деца могат да изпаднат в истерия, ако не ги слушаш внимателно. А какво се случва, ако не ги изслушваш с години “цяла вечност” – канонада от насилие., взривове от агресия, изстреляни с отчаяние.

Обърни ми внимание или ще стрелям – вика на децата ни – кървавата дан на прехода.