Моето пораснало дете

Здравейте приятели, за пореден път ме провокирате да участвам в новия конкурс"Моето гардже е най" на любимото ми електронно списание "Аз жената".

Наистина всеки родител смята, че неговото дете е "най" и то във всяко отношение, но ако се опитаме да бъдем реалисти, определено можем да видим и истината в очите. Едно дете е по-талантливо да смята, друго да чете, на трето се отдава да говори, на четвърто да пише разкази или стихове, а на пето да е най-добро в игрите... двайсто рисува чудесно, двадесет и първо апликира, двадесет и трето рецитира, ... Разбира се не можем да говорим за такива умели постижения при децата до 3-4 годишна възраст. Те могат да са много сладки, чудесни актьори и великолепни циркови артисти. Могат да са смешни, забавни, находчиви и изобретателни, но само в игрите. Интересните моменти настъпват тогава, когато малкото дете се сблъска с действителния свят на възрастните и поиска да е част от него, при това с цялата сложност на този процес, а този момент неминуемо идва. Тогава е много важна и отговорна ролята ни на родители, как ще подходим и ще въведем детето в света на възрастните. Тази крачка е решаваща, защото оттук нататък детето ще знае дали да ни вярва и да ни се доверява и в бъдеще или да се съмнява във всяка наша дума.

Във връзка с това искам да Ви разкажа следната история: Бяхме поканени на сватба преди време на наши много близки приятели. Дъщеря ни щеше да ходи за първи път на сватба и да е шаферка, за нея вълнението беше повече от голямо, а приготовленията, наистина отговаряха на приготовления за "малка булка". Всичко вървеше чудесно, докато Тя не реши да ме попита "Леля Рози и чичо Миро, като се оженят ще имат ли деца, като мене". Аз разбира се отговорих положително, но от тук стана интересната развръзка:"...и бебето ще ги буди и ще плаче вечер и през деня и ще е много малко и аз няма да съм вече тяхната любимка"..."Те за това ли се женят? За да имат деца? Мамо, хората за това ли се женят? Защо не могат да имат деца без да се женят?" – Дъждът от въпроси не пресъхваше, а аз дори не можех да кажа и дума, детето продължаваше да следва логиката, която беше си изградило на база на всички натрупани знания..."Защо децата са по-мили от големите? А аз как точно се родих, от къде дойдох? Веднага ли можех да говоря?" – Всички тези въпроси са нещо обичайно може би за повечето деца, но моето изумление идваше от това, че тя сама започна да им отговаря: "Аз дойдох от коремчето на мама и само плачех, спях и ядях, нищо друго"...После започна да рецитира всички стихотворения и да пее всички научени до тогавашната и възраст песни, като беше много доволна да чуе всяко мое:"Браво" или "Много се гордея с тебе". Накрая аз казах: "Имаш чудесен репертоар, готова си за шаферка", а тя ми отговори: "Но не и за булка, нямам мъж!" С баща й много се смяхме на това изречение, после изведнъж майчиното ми сърце се сви и си казах и тя един ден ще отлети и ще свие свое гнездо, както ние с баща и, както нашите родители и прародители преди това, такъв е живота, явно много навътре бях потънала в размислите си, че си помислих, че съм изрекла на глас тази фраза, защото чух дъщеря ми да казва "Какъв?"..."Кое какъв?"-попитах аз, а тя ме погледна и каза: "Какъв да е цвета на венчето ми – бял или розов?" – "Бял" – категорично казах аз и допълних: "Бял, като чистата ти детска душа", а тя ме погледна и с усмивка ми каза с неприсъщата за възрастта и сериозност: "Розовото е кукленско за глезени момиченца, дето мислят, че са принцеси, нали мамо, а принцеси има само в приказките?".

Моето тригодишно и половина момиченце тогава, явно беше пораснало преждевременно и помъдряло преди да си смени млечните зъби. Бедата е, че не знам дали е хубаво или лошо това, защото ако нямаш детство на малък, цял живот ще го търсиш след това. Но какво пък, как иначе бих Ви се похвалила, че я намирам за най-сладката, най-умната, най-чаровната и най-прекрасната, за сбъднатата ми мечта. Дано е жива и здрава и да ме радва безспир и за напред, както досега.