Чудото в нас

Моята приказка е наистина Коледна.
Синът ми е най – голямото реално чудо, за което може да се мечтае. Той е не само сбъднат сън, но и едно доказателство, че на Коледа стават чудеса.
Преди три години, точно на 25 декември, след цялата еуфория около гостите, масата и след топлината на празничната нощ, аз за пореден път направих тест за бременност. От 11 години го правех с тайна надежда и копнеж. Някак бях привикнала с едната чертичка и в известен смисъл се бях примирила. Разбира се, сърцето ми туптеше в съвсем други очаквания и всеки път притихваше в секундите преди да се появи чертичката... притихваше в изгарящи въпроси... сякаш спираше и се молеше.
В тази утрин двете чертички не просто се показаха, те ме върнаха цели 11 години назад... измиха сълзите от очите ми, върнаха ми вярата в живота, събудиха ме от дълъг и мъчителен кошмар... дариха ме със смисъл, бях жива!

Последваха месеци на осъзнато и истинско щастие. Моето малко момченце растеше в къщичката на мама заобиколено от обичта на мама и тати. Всеки ден си говорехме с него, четях му приказки, разказвах му за живота, за това, че мечтите стават реалност. Аз съм убедена, че той, мъничкият ми син още в утробата ми, ме слушаше и ми отговаряше с някое друго ритниче, обичаше да му говоря и да му разказвам за всичко което го очаква навън.
Роди се на 18 септември 2004 година, много леко и бързо се появи на бял свят малкото ми ангелче, като че ли дори и с това съдбата ми се реваншира по някакъв неин начин. Когато го положиха върху гърдите ми, мъничето ме гледаше някак особено. Никога няма да забравим тези мигове с баща му! Никога! Малкият наистина гледаше ту мен, ту баща си.
Когато заговорихме, той притвори блажено очички и сякаш се прочете по личицето му – “най-после!”. Това е едно изживяно вълшебство и никой не може да ни го отнеме. Не само вярвам в силата на мечтите, аз вече зная, че те са по-силни и истински, отколкото си мислим.
Вече две години малкият ни радва и всеки ден ни носи по нещо ново като емоция. Но най-силни и особено красиви си остават за цялото ни семейство дните около Коледното вълшебство. Цялото това приготовление около чудната нощ за нас е вече съвсем различно от преди. По някакъв начин този празник се вгради в живота ни, той е част от душите и вярата ни.

Сега малкият участва вече и в украсата на елхата, опитва се да закачи играчките повдигайки се на пръсти, с малките си ръчички се протяга към върха...към звездата... тя е неговата звездичка... само неговата. Гледам го и си мисля... но не за онези 11 години, а за тези две, които изминаха, за всички онези, които ни предстоят.
Много често се качваме на колата и пътуваме. Малкото човече обожава да се вози и да гледка от столчето си. Ходим почти всеки уикенд в гората, имаме си една любима местност близо до града. Малкият обича да крачи из високата трева, да му говорим и разказваме за пеперудките, за птиченцата. Той е много наблюдателно дете, не е правил някакви особени бели, предпочита да стои и да слуша, да изучава устройството на новите играчки, да показва колко голям ще стане вдигайки ръчички нагоре, когато му кажем че е още малък примерно за да кара колата. Като дете родено край морето, той обожава шума на вълните. Като съвсем малък често просто го оставяхме там с количката и той спеше с часове на брега. Изпращали сме слънцето много пъти край морето, той знае защо залеза е оцветен в червено... знае докъде води лунната пътека. Обичаме да му разказваме за живота като че ли е приказка, по този начин и ние ставаме част от себе си, от онзи копнеж да плуваме отново в детското. Моят син преобрази живота ни, преобърна ценностната ни система в много отношения. Ние се научихме да бъдем по-търпеливи, по-усмихнати от всякога и най-важното по-уверени в доброто начало заложено в нас.
Когато вървим по улицата и малките ръчички поделят дланите на мама и тати, зная, че заради това си струва целият живот, цялото очакване и всички онези безсънни и кошмарни нощи не са били напразни. А когато синът ни заподскача стискайки ръцете ни по площада и завика – “мама”, “тати” – това е вече поглед в бъдещето. Дали сме на този свят една огромна заредена частица с любов, едно наше достойно продължение... част от вълшебството на любовта.

За мен “моето гардже” си е най-истинската част от съдбата ми, най-силното доказателство за уроците на живота, най-очаквания ритъм на сърцето ми.
От сърце желая на всички, които все още не са повярвали достатъчно в това признание и призвание на живота да го изпитат! Много могат да бъдат светлите пътечки, които оставяме като диря след себе си, но една е чудото, което ни дарява с бъдещето – това са децата ни!