Отношението към липсващия родител

Според моето скромно мнение винаги трябва да се казва истината, дори тя да не е приятна. Имайте предвид, че истината никога не може да бъде скрита завинаги. По-добре детето да я научи от вас от самото начало, отколкото от улицата, защото улицата винаги е жестока. Ако криете истината от детето, когато то я научи ще стане подозрително към вас и ще загубите доверието му. Дори и ако вие сте скривали истината с най-добри чувства, за да го предпазите. Може ситуацията да бъде обяснена по достъпен начин съобразен с възрастта на детето. Например, че татко е на небето, ако наистина е починал или че е избягал, ако е изоставил детето си. Стряскащо е когато научавам, че след развод голяма част от бащите престават да проявяват интерес към децата си. Добре е от малко детето да разбере, че човекът, който го е изоставил – /било то майка или баща не е постъпил правилно/, но го е направил не защото детето е лошо, а поради някакви лично негови грешки и слабости /страхувал се е да поеме отговорност; мислел е само за себе си; нямал е достатъчно любов/. И, че такъв човек никога не може да постигне мир със себе си, защото е грях да изоставиш детето си, независимо от обстоятелствата. Когато децата от рано се сблъскат с действителността, те порастват много по-бързо от връстниците си и стават много по-отговорни. Като че ли те несъзнателно се оттласкват от грешките на родителите си и искат да създадат мечтаното семейство. Разбира се за момчетата това е доста трудно, ако не са разбрали какво е да имаш баща и какви са функциите на бащата. Тези знания започват да идват когато момчето наблюдава бащите на приятелите си, от телевизията и от книгите – затова не е лошо да се огледаме какви примери наблюдава то. От личен опит смятам, че тези момчета са доста по-тихи и кротки, по-късно се научават да играят футбол, да карат колело и други такива по-бурни момчешки дейности. Хубаво е ако детето от рано бъде приобщено към християнските ценности, които казват “да прощаваш дори на врага си” и да се “молиш за този, които те е наранил” защото по този начин то отрано ще осъзнае, че достоен за по-голямо съжаление е онзи, който онеправдава и наранява. Смятам, че това е един начин да предпазим детето от това да натрупа огорчение, което да се превърне в омраза и агресия. Всъщност това е доста непопулярно мислене за днешното общество, което прелива от бруталност и безотговорност. И трябва да научим децата си да устояват на тази агресия, с необходимото самочувствие и чувства на превъзходство, че са на страната на истината и любовта. Ако може да възпитаме деца, които дори наранени да могат да прощават и да израснат по-силни, въпреки че са оставени да бъдат слаби; по-смели, въпреки че не е имало кой да ги научи на смелост; по-отговорни, въпреки че са пострадали от безотговорност; по-способни да обичат, въпреки че са били лишени от обич, те ще бъдат поколение, което няма да повтаря грешките на своите родители.
Още по темата:

• В помощ на самотните майки
• Как да се преборим с цените на памперсите?
• Откъде да се сдобием с дрешки?
• Бебешката количка – недостъпен лукс или временна необходимост
• Детското креватче – удобно и уютно
• Украса на детска стая – евтина и уникална
• Играчките – “колкото повече, толкова повече... или”