Проблеми на общуването в семейството

Ценностите, към които се стреми човек, до голяма степен се определят от групата, където се е учил да общува, където се е формирала неговата личност, възгледи и според чиито норми той оценява дейността си по-нататък. Първата и с най-голямо значение такава група за човека е семейството. Именно там чрез взаимодействието с роднините си детето за първи път овладява различните форми на общуване и това по-нататък помага за успешното му адаптиране в широката социална сфера. Господствуващият в семейството стил на общуване, възгледи и идеали като цяло за детето са онези ориентири, които формират бъдещите му стремежи и ценности, а нерядко остават като образец и за възрастния човек.

Като правило появата на младо семейство предполага взаимна любов. При това мнозина са подложени на илюзията, че щастливата любов пада от небето и не изисква от човека никакви усилия и умения. Те са уверени, че щастието в любовта се състои в това да си обичан, а не в способността самият ти да обичаш. Според тях да обичаш е лесно, но в действителност да намериш обект на своята любов е трудна задача. Те смятат за основно това да бъдат обичани заедно с всичките им явни и скрити качества и достойнства.

Освен заблудата, че любовта е мана небесна, се разпространява и друга – когато любовта се обърква със състоянието на влюбеност. Влюбеността може да прерасне в любов, но може и да не прерасне, а и самата тя далеч не е любов. Влюбеността обикновено е следствие на много силно чувство, свързано с появата на душевна близост с друг човек. Двама души, чужди един на друг, внезапно чувстват, че преградата между тях изчезва и те могат да се усещат като едно цяло. Мигът на единството става за тях един от най-възбуждащите и радостни мигове в живота. Но силното чувство на интензивна и страстна влюбеност все още не е доказателство за силата на любовта, а нерядко е само показател за степента на началната самота на тези хора. Усещането за отчужденост е предизвикало при тях такава тревога и ги е направило толкова безпомощни, че като изпитат чувство за единство, те се преизпълват от възторг. Подобно състояние на влюбеност обикновено не продължава дълго и ако не премине в любов, бързо се прекратява.

Ако семейството вече е създадено, а влюбеността на съпрузите не е прераснала в любов, то интимността може да изгуби своето очарование за тях и може да ги доведе до умора и разочарование.

С какво се отличава зрялата любов от влюбеността? Зрялата любов е органична сплав от сетивно влечение и психична потребност от човешка топлота и интимна близост с другиго. Влюбеният изпитва силно и ярко чувство, но то е концентрирано преди всичко върху собствената му личност и преживявания, поради което той е взискателен, безкомпромисен и нерядко егоистичен. За разлика от това центърът на тежестта на отношенията и чувствата при зрялата любов не е концентриран върху собствената личност, а върху партньора. Човек започва да мисли и се грижи преди всичко не за себе си, а за този, когото обича, за неговите удобства и интереси. Той дава повече, отколкото взема, иска щастието и самоизявата на своя любим и се старае с всички сили да помогне за развитието на индивидуалността на любимия. Умението да се мисли преди всичко за партньора, способността да се радваш, давайки – това са задължителните спътници на зрялата любов.

Важно е да се подчертае, че любовта е активно състояние и предполага преди всичко способност да се дава, а не желание да се получава. Най-широко разпространеното заблуждение е в това, че като даваш, означава да се лишиш от нещо, да пожертвуваш нещо. Човек, чиито представи не са надраснали потребителската ориентация, разбира даването именно така. За него разсъждението, че е по-добре да дадеш, отколкото да получиш, означава, че е по-добре да страдаш от лишения, отколкото да изпиташ радост от получаването. В действителност даването е най-висш израз на силата, богатството и благородството. Само човек, преизпълнен от щастие, може да бъде щедър и разточителен. Давайки, той изразява богатството на своя духовен свят. Онзи, който се страхува да даде, в психично отношение е слаб, беден и просещ човек. В любовта човек споделя най-ценното от това, което има – своите радости, своите интереси, своето разбиране за света. Чрез такова даване той обогатява любимия си и заедно с това разширява своя духовен свят.

Освен умение и желание да се дава и дарява активният характер на любовта предполага грижа за любимия, отговорност за него и дълбоко разбиране на неговите стремежи и интереси. В този смисъл любовта е активна преобразуваща дейност, грижа за живота и развитието на този, когото обичаме. Ето защо за разлика от влюбеността тя предполага съюз при условията на запазване на индивидуалността на всяка личност. Ако любовта се свежда само до усещането за власт и собственост, то в нея липсва задължителният компонент на зрялата любов – взаимното уважение, т. е. умението да видиш човека такъв, какъвто е в действителност, да осъзнаеш неговата уникална индивидуалност, да му помагаш да разкрие своите способности и да реализира своите намерения. По такъв начин обичащият трябва да желае неговият любим да се развива по собствен път, а не по пътя, удобен за обичащия. И тъй като обичащият повече от всеки друг вдъхновява любимия, той може да му помогне да формира своите идеи и замисли и да стане за него своеобразен резонатор. Уважението предполага отсъствие на експлоатация и натиск и се появява тогава, когато човек достига определено равнище на вътрешна независимост. Зрялата любов се развива само като дете на свободата. Както е писал Хегел, “истинската същност на любовта се състои в това да се откажеш от съзнанието за самия себе си, да забравиш себе си в друго Аз, обаче в това изчезване и забрава за първи път да откриеш самия себе си и сам да се "владееш".”

Съпрузите, които са щастливи в любовта, не познават меланхолията, скуката и равнодушието. Общото положително настроение създава условия за оптимално развитие на индивидуалността на всеки от тях. Чувството любов, проявяващо се като обич на съпруга и съпругата, не се ражда от нищо, човек от детинство трябва да се учи да обича. Първата форма на любовта, която детето изпитва, е обичта към майката. Но майчината любов е безкористна, тя не иска активност от детето, тъй като майката обича детето си независимо от неговите достойнства и поведение. Нейната любов е безусловна и безкрайно щедра, именно тя учи детето си на радостта от даването, а “детето не трябва да прави нищо, за да я заслужи, поради което любовта на децата до осем-деветгодишна възраст е обикновено пасивна. Едва когато преодолее своя егоцентризъм, подрастващият изпитва активна обич към майка си, разбирайки, че тя съществува не само за да удовлетворява неговите потребности. Когато разбере тази истина за майка си, той е способен да пренесе такова разбиране и върху други хора. Тогава потребностите на другите хора могат да станат за него също толкова важни, както и собствените му. Ще отбележим и това, че развитието на чувство за собствено достойнство у човека зависи от това, бил ли е той обект на безкористна обич.

Бащината любов не е толкова безусловна, като майчината, тя трябва да бъде заслужена и огромното й влияние върху детето се състои в това, че до голяма степен е преднамерена: може да бъде предизвикана, като се положат съответните усилия. Именно поради това бащината обич учи детето да предприема усилия, за да завоюва любовта и уважението на околните. Зрялата любов, проявяваща се в любовта към съпруга, предполага вече определено ниво в развитието на чувството на обич в родителските семейства на тези съпрузи, и задължително включва в себе си любов към другите хора. Ако човек обича само съпруга си и е равнодушен към другите, то това е само егоизъм на двойката, а не зряла любов.

Взаимната любов е възлов момент в създаването на стабилни семейни отношения, тя изменя структурата на нагласите на човека и с това преустройва съзнанието му. Тези изменения засягат отначало само отношението към любимия. Обичащият става по-добър, снизходителен и внимателен. Постепенно тези кълнове на истинско човешко отношение се разпростират и върху други хора. В този смисъл казват, че едва след като заобича или е обичал, човек става психично зрял. Най-задълбочено опознаване същността на друг човек става чрез отношенията, в които се включва обичащият. Той е прорицател на възможностите и свойствата на своя любим не защото го вижда през розови очила, а защото е особено внимателен и концентриран към своя партньор и следователно е способен да види в него повече от другите. Отношението към света и другите хора се пречупва през отношението му към любимия, което му позволява да разбере и прости не само на любимия си, но и на други хора. Като надарява човека с вътрешно зрение, любовта му позволява да види потенциално скритите възможности на любимия и по такъв начин създава оптимални условия за тяхното развитие. В това е преобразуващата сила на любовта. Любовта влияе положително върху характера на семейните отношения само тогава, когато партньорите взаимно си разделят нагласите към най-важните за тях събития и постъпки. Сент Екзюпери е казал, че истинската любов не е в това влюбените да се гледат един друг в очите, а в това заедно да гледат в една и съща посока.

Различията в нагласите се проявяват по-точно в неумението да се прекарва заедно свободното време. Семейният отдих предполага съчетаването на личните интереси с интересите на партньора или пък общи вкусове, или определен психологически компромис. Лекарите са обърнали внимание на така наречените “неврози на почивния ден”. Почивните дни позволяват да се огледа егоизмът, ограничените интереси на съпруга, по-дълбоко да се почувстват неуредените отношения в семейството. Близостта на началните нагласи при съпрузите създава предпоставки за развитие на общи възгледи у двамата за семейните проблеми. В този смисъл значителна роля играе информацията за това, как съпругът разбира семейните си задължения и какво поведение очаква в семейството. За подобряване на взаимното разбиране в тази сфера е целесъобразно да се обърне внимание на нормите и обичаите в родителското семейство на съпруга или съпругата, което помага за изясняване критериите за тяхното одобряване.

Взаимното опознаване и сближаване са важни моменти в укрепването на младото семейство, но това е постижимо само при подчертан стремеж към саморазкриване. За съжаление често дори когато се обичат взаимно, съпрузите не познават истинското лице на партньора си, не се стремят да го опознаят и дори го прикриват. В този случай обект на любовта им е не реалният човек, а някакъв идеален, изкуствено привързан към реалния и отразяващ очевидно не толкова дълбоките свойства на последния, колкото желаните от партньора му. Защо възниква потребност да се прикриват особеностите и нежелание да се узнае повече за партньора? Често това е свързано с отсъствието на правилна самооценка – твърде занижена или твърде завишена. Намалената самооценка поражда страх от това, че узнаването ще разруши любовта [защо ще ме обича, след като ме разбере по-дълбоко?], а повишената самооценка води към стремеж да бъде вместен партньорът в измисления и приятен образ, без да се съобразява с неговата индивидуалност, с това, че той в действителност е друг, а не измисленият [нека бъде такъв, какъвто ми се иска, тогава ще го и обичам]. Естествено е, че този тип ориентации с течение на времето могат да доведат до разочарование, да породят дълбоко неудовлетворение, поради което трябва да има стремеж към дълбоко взаимно разбиране. Взаимното опознаване продължава цял живот и неразбирането на това поражда отчуждаване. С течение на времето развитието на особено тесни контакти между съпрузите може да доведе до това, че те престават да забелязват изменения във вътрешния свят един на друг и изграждат своето общуване на базата на остарели стереотипни представи.