Дай боже всекиму такива баби

Казвам се Таня Димитрова и съм от Благоевград, но от 5 години живея в САЩ. Бях особено вдъхновена и зарадвана от идеята за конкурса, който провеждате и ето ме с моя малък разказ за две прекрасни жени, част от моето детство и живот. Казвам две, защото обожавам и двете си баби, Радка Петкова от село Горна Брезница и Стоянка Иванчева от Благоевград.
Е, дотук с формалностите. затварям очи и спомените идват, тичат към мен и ме галят. сутрин е, годината вероятно 1987, аз съм на 9, трети клас, голямото междучасие. Излизам по стълбите до училищния двор и сред цялата глъч чувам един мек глас: "тане, тане" ето я баба ми Стоянка с най-благата усмивка, ме вика. Загърната в плетената си жилетка ми подава препечена филийка с препържено масло и сирене, аз ям с наслада и я гледам. Тя ме милва по косите, света е прекрасен, мисли детето в мен. Друг спомен. Лято е, ваканция, една пътека в гората, поляна, моята баба Радка седи там и пее, това е поредния пикник, организиран заради мен и брат ми, въпреки многото й задължения. Няма да мога да опиша всичките си спомени, но връщайки се към тях аз знам, те ме направиха това което съм, те подкрепяха мечтите ми, измисляха разни необикновени рецепти за моите детски болести, те милваха нежно, те пееха и разказваха най-чудните приказки.
Това правя и днес с моя син на колене, техния пра внук. Аз мога само да им благодаря и да им целуна ръка, заради всичко..... и да им кажа обичам ви, бъдете живи и здрави, и дай боже всекиму такива баби.