Моите корени

Само 43 годишен дядо ми е починал, а мама е била едва дванадесет годишна.
С много труд, лишения и обич баба сама е отгледала и възпитала три сирачета – вуйчо, мама и леля. Те я дарили с четирима внуци и шест внучки, три от които носим нейното име. Дъщерите й свили семейни гнезда в столицата, а тя и вуйчовото семейство останали в родния им дом в с. Врачеш, Ботевградско.
И днес си спомням горещият августовски ден, когато пощальонът подаде на татко телеграма. Четейки я от очите му закапаха сълзи, опита се да прибере хартийката в джоба си, но мама я издърпа от ръцете му и щом прочете няколкото думи, падна в несвяст.
На 43 години, от спукана язва беше починал брат й.. Също като дядо остави две момичета и едно момче сираци. Доведоха баба у дома да бъде под лекарско наблюдение. Но това сякаш не беше моята баба! По цял ден лежеше, почти не се хранеше и вместо да ни разказва интересните приказки, които измисляше сама, баба нареждаше като тъжна песен: Не требва майка да преживее чедо...
Веднъж чух д-р Вълчинов/наш съсед/ да казва на мама: Баба Цана е болна от мъка. Ако едно парче сланина го пече слънцето, то се топи, не го запазва дори и солта. Тогава, а и сега си представях, че душата на баба прилича на сланината, а солта са нейните сълзи, които не можаха да намалят мъката й. Само седмица след като направихме помен за шест месеца от смъртта на вуйчо, баба почина. Точно тридесет години – на 4-ти февруари и мама се помина. Ако има отвъдно, сега са заедно. Мир на душите им!
Няма никога да забравя как баба ни отговаряше нагледно на въпроса кой от внуците си обича най-много. Взимаше голяма здрава ябълка и я разрязваше на десет еднакви парченца. Ябълката била нейната обич, а резенчетата внуците. Както са еднакви, така еднакво ни е обичала.
Вярвахме й.
Още живея със спомените за добрите си прародители. Аз старея, а те не избледняват. И в бащиният и в майчиният род бяхме по десет внуци. Моите родители доживяха да се порадват на осем внуци и две правнуци.
Децата ми изживяха щастливо детство с обичта на баба и дядо. Аз се старая да бъда добра съпруга и сестра, грижовна майка, не знам дали успявам, но със сигурност съм най-щастливата и много обичана баба на едно, за сега много чаровно внуче.
Като деца живеехме срещу подуянската гара. Тогава, преди петдесет години, всеки двор се огласяше от веселата глъчка на две, три, а нашият от четири хлапета. Татковият баща беше дребен, беловлас, миловиден старик. Джобовете му бяха винаги пълни с бучки захар за “всекидневен ритуал по Родолюбие”, а може би и за болното му сърце.
Дядо Пейо седеше на трикрако столче и почукваше с тояжка пред строените в редица пред него дечурлига. Всеки ден ни задаваше един и същи въпрос: Ти какъв си? И получаваше отговора: Аз съм Българче! Награждаваше ни с бучка захар, милваше ни по разрошените коси и ни пращаше да играем.
Надявам се, че съм съхранила и предала бабината и дядова обич на най- малката брънка от добрият си и здрав български род – моят внук Борислав. Дано и той някога да разказва с моята любов на своите деца и внуци за прародителите си!
Човек докато е жив има нужда от обич, уважение, ласка. Според мен тези най-човешки чувства са потребни най-много на децата и старите хора. Затова и връзката между внуци, баби и дядовци е така силна.