Баба

И днес пак се сещам за нея. Милият образ на старата жена, останала инвалид, затворник в собствения си дом през последните 10 години от живота си.
Жената, която с толкова добрина и сърдечност е изживяла нелекия си живот. Жената, която даряваше обич на всички, въпреки че не са били много хората, които са се отнасяли по същия начин с нея. Винаги ще я помня, там, на нейния стол, в нейната стая, там, където прекара последните години от живота си.
Възхищавам се на начина, по който приемаше своята съдба. Никога не я чух да се оплаква от несгодите, през които е преминала. Изпълнена постоянно с мисълта за другите, тя се тревожеше за доброто на близките си, без да обръща внимание на себе си. Топлите лъчи любов и загриженост не спираха да ме галят винаги, когато бях край нея. Усмивката й никога не изчезна. Няма да разбера какво е изпитала в последните си мигове, но съм сигурна, че мисълта за близките й е останала до края...
Няма да забравя и деня, в който ни напусна. Деня, преди изпита ми по философия, точно когато за пореден път препрочитах какво е казал някой си за “смъртта”. Винаги съм мислела, че няма случайни неща. А може би всичко е случайност??...
Надявам се никога повече да не почувствам това, което изпитах в този ден. Усещането за бездънна, мрачна пропаст, която се отвори под краката ми, ехото на отдалечаващия се свят, заглъхващ сред обгръщащия ме ужас.
В съзнанието ми беше единствено нейният образ, там на нейния стол, в нейната стая. Чувах думите й, виждах усмивката й, усещах ръцете й. Сякаш бях до нея... не исках да си тръгна.
Не исках да ме остави. Не знаех и какво да правя в този момент. А и бях заобиколена от хора, много хора, чакащи да разберат резултатите си от изпита по философия, изпита за “разбирането за смъртта”. Стори ми се, че чувам и злорадния смях на съдбата, която се изсмя в лицето ми и ми обърна гръб. Бях потънала в океан от тишина, преди нейният пронизителен глас да ме извади от вцепенението...
Само един миг бе нужен, за да се срине целият свят. Само един миг бе нужен, за да се озова сама върху неговите останки. Няма да забравя съветите, които ми е дала. Съветите, които наравно с всички скъпи спомени за нея, ще останат завинаги в сърцето ми. Тя ме научи да приемам съдбата си без да се оплаквам, да милея за близките си, да ценя това, което притежавам, да бъда човек!
Никога няма да забравя този ИСТИНСКИ ЧОВЕК!