Маменцето

Казвам се Светлана Накова и съм на 35 години, а нашата, защото говоря от името на всички внуци, баба или както всички се обръщаме към нея – “маме” /галено от мамо, защото тя го е заслужила с всичко, което е сторила за нас/ се казва Йорданка Неделчева.
Родена е преди 75 години в едно малко селце – Дунавец, на брега на Дунав и още много малка отива в града – Тутракан да се учи на занаят. Няма да описвам лишенията, грубото отношение в богаташките къщи, в които е чиракувала. Не знам дали това или нейната природна интелигентност са успели да я направят ИСТИНСКА ЖЕНА, МАЙКА И БАБА.
После е срещнала дядо – един прекрасен и всеотдаен човек, който я обичаше безкрайно. Помня, все казваше – “Данке, аз трябва да умра преди теб, защото не мога да живея без теб.” – така и стана, загубихме го преди две години. Винаги съм мечтала такава любов и такова отношение да има и в моето семейство. Всички прекрасни детски спомени на нас – петте й внуци – са свързани с нея и с дядо – летните почивки, те винаги са били придружавани поне с едно внуче, милите думи на “изпроводяк” за училище и посрещане от там, топлите разговори за приятелки, приятели, съпрузи, деца .... как ни посрещаше за обяд един след друг – нас петте й внука, дядо, вуйчо и вуйна, как слагаше и прибираше маса по шест пъти само на обяд. Всеки търси съвета й за всичко.
Помня как ни съветваше “Мъжът да те знае само от кръста надолу”, или “Едната ти ръка да не знае какво прави другата” и много, много други такива, тя е една енциклопедия на народната мъдрост. А какво да кажем за вкусните й ястия .. ммм, блаженство.. Ако трябва да ги публикувам, ще издам цяла готварска книга, но пък може да си запазя право за това.
Понеже съпругът ми знае, че съм се учила да готвя от нея, при спор за начина на приготовление на някое ястие казва “Ще се обадя на мамито, за да я питам дали си права”. Не знам от къде тази малка и крехка женица намира и до днес сили буквално да “скочи”, да ни посрещне, да ни сложи масата, да ни сготви любимите ястия, да ни изслуша – тя е като един магнит за нас, а и вече за голяма радост и за нашите съпрузи, съпруги и деца – нейните правнуци.

Като се обърна назад във времето – маменцето винаги е била строга към нас, но някак си с мярка и такт, като че ли по лицата ни четеше за нашите настроения и преживявания и “ни подхващаше отдалеч и леко”.
И до днес обичаме да се събираме в дома й, да се скупчим на леглото до нея и да си приказваме, тя да ни гали по косите и да се шегува, че някой ден ще се счупи това легло, но ние знаем, че това са най-хубавите мигове за нея .

Това е нашата баба – маменце – едно безкрайно любящо сърце... Ние много те обичаме.