Моята баба – ангел с тежък характер

Всяко дете, възпитано с приказките, знае, че по-голямо нещастие от мащехата няма по света. Какво става обаче, ако по стечение на обстоятелствата именно тя – “втората съпруга” се окаже по-истинска майка от родната?
Както знаем, реалният живот е твърде далеч от приказка – в него липсват грандиозните чудеса, но точно “малките неща”, сивото всекидневие е най-ценното в кратките дни, отредени на земята. Стига да имаш очи, за да ги видиш и сърце, за да ги оцениш.
И така, моята баба бе едно от изключенията в правилото и отрицание на много тесногръди предразсъдъци. Тя се оказа не само център на едно семейство, в което влезе твърде късно, не само прекрасна съпруга на без време овдовял съпруг и майка на едно заварено дете (баща ми), но и баба, която ме обичаше много повече от други, уж истински роднини по кръв. Въпреки характера си на “командир”, или може би именно благодарение на него.
Неслучайно ме кръстиха на нея и за щастие, това значещо име на мен също ми подхожда. Много пъти съм се чудела как така всичко се е наредило толкова гладко, в такава трудна ситуация. Къде отидоха типично българските разправии за имоти, търсене на права, скрити сметки, тайни и явни обиди, засегнати страни, омраза и разочарования? Дали на баба й е било лесно? Страхувала ли се е как ще бъде приета?
Ами татко – дали е тръпнел от ужас какво му готви новата майка, която само по случайност не е била учителка точно в неговия клас.. Какви ли мисли са минавали пък на дядо? Някога той изрекъл уж на шега пророческите думи: “Ще се оженя за Вера”. И ето, че все пак Съдбата ги събра, макар и след толкова перипетии, мъки и години.
Отдалече те си бяха образцово семейство – най-уважаваните учители и граждани в малкото градче. А това много задължава! Лесно е да си “голям” в големия град – там всички са като теб, сливаш се с тълпата и можеш да живееш както искаш. Но в провинцията всички се познават, а клюките заместват липсващите развлечения и са любимо средство за убиване на скуката.
A тежкият живот на баба отрано я лишил от детство, безгрижие и празно пилеене на времето. Израснала в семейство с още 6 деца, с баща – професионален военен, върху нея паднала тежестта да гледа по-малките братя и сестри. Научила се да бъде първа във всичко, с цената на много лишения. От юношеските й снимки ме гледа едно изумително състарено лице на без време помъдрял човек. Не се различаваше много от възрастната жена, която познавах.
Все същата – строга, сериозна, подредена, способна да доведе и най-трудното докрай. И същевременно – до самата си смърт нито за миг не се спря, не седна, не заприлича на безличните пенсионерки, които само седят в градинките на сянка и се оплакват от болести, ниски пенсии, деца, внуци и държава, не мислеше за себе си, преди да е угодила на всички останали.
Обикнах я отрано, тъй като бе сред малкото, които не виждаха в мен едно дете, без опит и познания, а възрастен, равен. И затова днес, повече от 10 години след смъртта й, толкова ми липсват грижите, разговорите, а и самото й присъствие. Аз съм човек на мистериите и загадките и някак си не мога да приема, че когато някой напусне този свят, си отива завинаги и нищо не остава след него. Сигурна съм, че такива хора, с толкова ярка индивидуалност, остават да витаят като някаква светлина и топлина, която пази и закриля хората, които са ги обичали.
Човек умира истински тогава, когато няма повече кой да си спомня за него. На погребението й дойде да я изпрати целият град. Това бе заслужено признание за човек, изучил повечето от присъстващите. Няколко поколения бяха имали щастието да усвоят заедно с буквите от азбуката също и морал, благородство, честност и достойнство. И не бяха забравили уроците. Въпреки чепатия характер, консервативните възгледи, острия език и навика да командва всички и всичко. Явно истинската личност се долавя и под наглед грубата обвивка.
И когато срещне други подобни на нея, няма начин да не се разберат, дори и да са различни. Това е тя, моята баба. Сигурна съм, че и днес, под някаква форма, тя е до мен. Един от онези добри ангели, които са винаги там, когато чувстваш, че пропадаш в пропастта, решени да не позволят да страдаш.
Това бе нейната съдба – винаги да бъде нужна.