Две баби

Моята баба... Като се замисля колко много има в тази дума и колко малка е тя... Аз имам две баби, да са ми живи и здрави... Не мога да пиша само за едната, защото ги обичам еднакво, но по различен начин и ще ви разкажа...
Баба ми Цеца е най-истинската жена, която познавам... От доста години тя е сама и се справя с всичко. Бере си дърва сама, занимава се с градини, гледа понякога моите деца – нейните правнучки... А каква чистофайница е ... А как готви, обожавам нейните гозби, нейните питки и мекици... И всичко прави толкова сръчно и бързо.. Умее и да се смее, да се майтапи, а как понася всички наши болки, не знам... Чудя се къде ги слага, като сърцето й вече сигурно е преляло от мъка и радост... но тя има “голямо” сърце. Най-обичам да ми разказва за “някога”, най-обичам като отида при нея да си почивам... а и тя не ме кара да й помагам, а само мисли за мене, че трябва да си почивам... Но при нея усещам някакво спокойствие, което не усещам другаде..
Обичам я и се прекланям пред нея.
Другата ми баба е Мария. Аз съм нейната слабост... първородно внуче. Тя първа ще ми се обади на 8-ми март... Представяте ли си – не аз да и се обадя, а тя на мене ми се обади... Тя никога не пропуска празник, през ден-два, ако не ме е чула ми звъни... “Как си мамо.. Как са децата...” А как ме гледа само, с каква неистова любов..
Понякога ми става много мъчно, като гледам как години за тях летят и колко са ми дали ... Създали са моите родители, отгледали са ги и са направили от тях хора, после са гледали нас – техните внуци, по-мило и по-драго от собствените си деца, сега гледат и правнуците си – още по-мило и драго... И през всичките тези години са останали преди всичко жени. И то какви жени... Прекланям се отново пред тях, благодаря им за всичко и много ги обичам. Благодаря Ви!