Моята незабравима баба Надежда

Когато кажа моята баба, правя асоциация с разказа на един чужденец, прочетен в наш ежедневник.
Той описва българската баба като дребна, пъргава женица, спретнато облечена с вълнено елече, престилка и забрадка. Леко прегърбена, ситно, ситно ходеща и мило питаща може ли нещо да направи за теб – да те покани да отпочинеш, да те нахрани с домашно омесен хляб и вкусна селска гозба.
Точно така мога да опиша и моята обична баба Надежда, която за съжаление вече година не е с нас. Почина също така тихо, както тихо и скромно, без да притеснява никой, живя. Въпреки усилията ни, не успяхме да я спасим след тежък инсулт.
Няма да забравя нейната любов към нас, нейните внуци и пра-внуци. Колко много се радваше да види всеки от нас, разпръснати и поели по своя път, вечно бързащи из големия град. Лицето й грейваше, когато се появявах на вратата на спретнатата й къща и веднага ме настаняваше до себе си – да ме нагости с нещо вкусно, да ме разпита добре ли сме, да ми даде поредното цвете, захванала за моята градина. Няма да забравя нейната любов към цветята. Дворът изпълнен с всякакви цветя, ухаеше от ранна пролет до късна есен. Казват, че цветята избуяват добре, само ако усещат грижите на добър човек, какъвто беше моята баба – градината беше отражение на душата й.
И до ден днешен, синът ми, който като малък често прекарваше дни наред при нея, помни нейни гозби и ме пита “Можеш ли да ми сготвиш като баба Надка?” Никога не отказвам, защото така си спомняме с много обич за нея.
Моята мила баба остави на всички ни спомена за нея във вид на ръчно изплетени, истински произведения на изкуството, покривки. Всяка вечер с любов докосвам постланата на масичката покривка, с мисълта да можех отново да докосна нея. Всичко исконно българско беше за нея свято. Обичаше да пее народни песни. Докато беше по-млада, с удоволствие участваше във фолклорната група на селото. А после, като по-възрастна гледаше такива предавания по телевизията с блеснали очи.
Радвам се, че с този конкурс ме провокирахте да излея душата си и мислите си за любимата ми баба. Чета и другите творби в конкурса и не се изненадвам, че сякаш чета за моята баба. Явно това поколение български жени – нашите баби, въпреки недоимъка и трудностите, са успели да подредят домовете си типично в български стил – шарени черги, чаршафи с бродерия, пъстри възглавнички навсякъде. Със силен дух, здраво стъпили на земята, са отгледали поколения наред с много обич. Според мен, който по някаква причина не е имал щастието да усети грижите и обичта на баба, би трябвало да изпитва някаква необяснима липса в душата си.

Мога да пиша още много, но мисля, че и с написаното дотук ще ви предам чувствата и мислите, които владеят душата ми, когато си спомням баба Надка. Накрая, искам само да кажа: Благодаря ти за обичта и красотата, с която си ме дарила, мила Бабо!
Петя Георгиева