Тополата на баба Зойка

Тази година навършвам 18г. – щастлив момент от всяка тийнейджърска биография. И някак си спомените от отиващото си детство стават все по-чести гости в съзряващото съзнание.
И докато веселите младежки приключения отшумяват бързо, за ден, най-много два, то историите, разказани преди много години от моята прабаба Зойка, са още живи в мен и ме крепят в трудни моменти с живия си ободряващ хумор.
Сега, през пролетта, когато навсякъде разцъфват цветя и всичко се раззеленява, се сещам за любимата ми случка, свързана с този прекрасен сезон.
Баба Зойка имаше голям апартамент с две тераси, едната-по-голяма, с южно изложение. Точно пред нея растеше топола, която се разлистваше по това време. Сядахме на терасата, слънцето ни огряваше и ние се размечтавахме... Баба ми насърчаваше будното ми въображение:
– Ето, тополата е напъпила, скоро цялата ще се покрие със свежозелени листенца! Искаш ли да се качим на онзи, най-горния клон? Оттам можем да видим всички други дървета, повечето вече са се разлистили. Качваме ли се? Да? Чудесно! Аз ще се хвана за този клон, защото е по-голям, а аз съм по-тежка – само той може да ме издържи. Пък ти, ти се дръж за този ей там. Виждаш ли го? Можеш ли да стигнеш оня до него? Браво! Ето, аз ще ти помогна. Ей, виждаш ли? Вече сме почти на върха! Опааа, и аз се качих! Успяхме!!! Гледай! Виж липите в градинката, усещаш ли аромата им? Някой път трябва да си наберем за чай. А там, на отсрещния тротоар, са чинарите. И техните листа скоро ще поникнат. А, и нашите цветя се виждат. Виж колко са ярки! Има всички цветове – лилаво, синьо, червено, оранжево, жълто, цикламено... Помниш ли как се казваха тези цветя? Не?! В нашето село им викат тученички. Искаш да ги помиришеш? Тогава да слизаме...
Баба Зойка почина 1999г., през май. Сега си мисля не е ли това най-подходящото време за нея да стане част от земята, която толкова обичаше? Може би.
Да, замислям се и се питам отново. Не е ли това най-подходящото време за мен да започна своя път към върховете на живота, както някога?