Моята мама Веси

Всеки пази в душата и сърцето си топли спомени от детството, а в него неминуемо присъства образът на баба.
Защо именно детството? Просто пораствайки, всеки поема своя собствен път, създава свое семейство, завъртат го нови, различни проблеми и грижи... и нещата вече не са същите.
За съжаление моята баба вече не е между нас почти от 6 години. Но в последно време се улавях колко често се сещам за нея... и дори в момента, докато пиша това, очите ми се насълзяват. Сякаш е останало нещо, което не сме си казали или просто аз е трябвало да направя нещо, за което не ми остана време.
За някои думичката баба е неразделно свързана с ваканциите, прекарани на село, вкуснотиите, които е приготвяла... Моята баба беше съвсем различно нещо. Всъщност няма да използвам думичката баба, понеже лично за мен тя не е свързана с жената, за която Ви говоря. Моята “мама Веси” (винаги съм я наричала така – откакто се помня до последния й ден, когато бях вече омъжена жена на 33 години) беше уникална – както се казва сега “трепач”.
Тя беше актриса в Драматичния театър в гр. Толбухин (вече Добрич) и целият й живот беше театър. Веса Боянова – заедно с дядо ми Васил Боянов, когото за съжаление никога не съм виждала, тъй като е починал млад (когато баща ми е бил едва на 11 години), са започнали “кариерата” си от театъра в Провадия (именно дядо ми е един от основателите му). Имали са цели 17 години разлика във възрастта. Уви, не са живели много дълго заедно, но пък са прекарали много вълнуващи и интересни моменти. Имам снимки от тогава – изглежда ми просто нереално. Мама Веси винаги е живеела с нас и аз съм израснала покрай нея.
Няма нужда дори да затварям очи, за да видя лицето й и да чуя гласа й – това е нещо, което не се забравя. Тя не беше като другите “нормални” баби и всъщност в това се криеше нейния особен чар. Естествено това го разбрах доста по-късно. От ранното си детство помня репетираните десетки роли, реплики от които и аз наизустявах... магията на театъра – била съм на много нейни представления и може би не съм пропуснала нито едно заглавие от афишите. Изглежда странно, но едва на 7-8 години, за мен “Време разделно”, “Големанов”, “Албена”, “Сид” – не бяха просто непознати думички. А театралния маниер тя пренасяше и в къщи. Винаги е действала със замах и по свой особен начин успяваше да наложи своето. Разбира се, на моменти това ми идваше в повечко, но като нейна достойна внучка, успях да й намеря слабото място и винаги успявах да противодействам – и аз по свой си особен начин.
Много съм научила от нея, а може би несъзнателно дори съм копирала някои неща. Спомням си как ходех на школа по английски още от 1-ви клас и заедно с нея след това учехме думички – не мога да си кривя душата – справяше се отлично, а за онова време и за една “баба” това си беше постижение (само не си правете асоциация с рекламата “Кажи баба ТЕНКЮ” – това е нещо съвсем различно).
Друг урок, който ми се е запечатал в съзнанието (естествено от по-късен период) – мама Веси казваше: “Една истинска дама не трябва да пуши с дясната ръка, защото ако кавалер реши да й целуне ръка, миризмата на цигари не е приятна и не е изискано”. Е, днес рядко кавалерите целуват ръка, но това звучи много симпатично. А тя си беше научила добре урока – беше “професионален” пушач. За нея всяка сутрин започваше с чаша кафе и цигара на терасата... следобед се повтаряше същият ритуал.
В по-горните класове съученичките ми бяха много впечатлени от нея – тя винаги намираше повод да се присъедини поне за малко към нас и да подхване разговор (и то не на “бабешки” теми). Може би тогава осъзнах, че моята мама Веси не е като другите... че е по-специална. А аз съм безкрайно щастлива, че съм имала късмета да бъда близо до такъв човек.
За съжаление рано или късно всеки напуска този свят, но когато се сетя за нея, имам чувството, че където и да е сега, тя го знае, че мисля за нея. Съжалявам много, че не можа да види как растат внуците й. Синът ми беше едва на 6 годинки, когато тя почина, а дъщеря ми се роди 2 години по-късно, но понякога, когато я гледам как говори, пее, танцува... дори когато си върти дупето пред огледалото – нещо в нея ми напомня за мама Веси. Кой знае...