Детски спомени

Не знам как със думи да ви опиша моята баба. Тя е един от най-милите и всеотдайни хора, които познавам.
Цял живот дава всичко от себе си за децата, а по-късно и за внуците си. Всичките ми детски спомени са свързани с тази неповторима жена. Като малка си спомням как ходихме с нея на разходка в градската градина в Пловдив.
Спомням си как баба ми шиеше дрехи на барби, защото днес тези неща се продават по магазините, но навремето такива неща в България нямаше. Баба ми правеше закуска всяка сутрин и ми правеше курабийки.
Превързваше раните ми и ми пееше песни. Когато кучето ми изчезна баба единствена продължи да обикаля с мен седмици на ред зимата улиците за да го търсим, когато всички други се бяха отказали. Кучето така и не се намери, но бабините милувки ме утешаваха. Дори през пубертета баба пак беше до мен. Не малко сълзи съм изплакала на рамото на баба ту заради приятелки, ту заради гаджета. Моята баба беше тази, която в продължение на месец денонощно стоя до леглото на мама във Военна болница, а след това отново я учи да ходи. През това време баба не проля нито сълза пред мама, за да не я разстройва, за което й се възхищавам, защото баба по принцип е много чувствителен човек. Имам още толкова много да разказвам за моята баба, но за това няма да ми стигнат дни наред.

Моята баба е един от най-скъпите ми хора на света. Винаги само съм искала от нея, а никога нищо не съм давала. Но, бабо, искам да знаеш колко много те обичам. Аз съм това което съм днес благодарение на теб. Благодаря ти за любовта, подкрепата и възпитанието, което си ми дала. Не знам дали някога ще съм способна да ти се отблагодаря. Мога да ти кажа само, че ти си най-добрата баба на света.

Аз се казвам Кристина Кяйчева, а баба е Пенка Атанасова. На 21 години съм и живея в София