Розата

Най-първите ми спомени са как не искам да спя сама и си лягам при нея. Баба беше едричка, а леглото – с увиснала пружина. Резултатът – аз съм почти отгоре й и това е най-сигурното кътче на света!
Другите ми спомени са от училищната ми възраст. Първият учебен ден или всеки празник в училище, когато розите цъфтяха баба отрязваше най-хубавите рози, с най-дългите дръжки и аз грейнала от щастие тичах към учителката!
С розите имам и кофти спомен, но пък обещая ли нещо вече, считайте го изпълнено. Думата ми е, че пътят ми от училище до в къщи минаваше покрай една пързалка. Уговорката ни с баба беше – първо в къщи, да се обадя, че сме свършили училище и тогава на пързалката.
Един ден, разбира се, не стана така. И тогава ядох бой за първи и последен път от баба. Откъсна една дълга дръжка от роза, с бодлите.. И колко тънък ми се стори трикотажният ми черен панталон на бели точки..
Още помня емоцията!
Другите ми спомени са кулинарни. Специално приготвените за мен пилешки дробчета, на плочата на печката; вкусните й кюфтета, които с майка ми не можем да повторим, содената питка.
Баба правеше баница с домашно приготвени кори. Изпичаше по много и ги нареждаше върху бюфета.
Тази купчинка днес много ми липсва. Смятам, че към обичта към баба трябва да прибавя и ревността на майка ми. Толкова силна беше връзката между нас, че се чувствам без вина виновна.
Баба беше родена и израснала в бедно и многолюдно семейство. Дали това я беше направило толкова решителна, самостоятелна и свободолюбива или просто си беше такава, не знам. Твърде модерна за времето си.
Много я обичах!
Гледам снимките ни заедно, от морето и пак съм онова малко момиченце, с руса опашка.

Баба вече е звездичка, но аз съм на светло и топло.
Днес дъщеря ми носи нейното име и небето свети силно и ясно!
Имената на моята баба са – София Лазарова Стоева, с. Трайково