Кураж или как съобщих на мама

Родителите ми вече са на възраст. С една камара болести. Като всяко българско ЕГН. Но нали има надежда? И тогава се случи онова, за което идва реч. Обектът бе баща ми. Татко е висок, хубав, с чувство за хумор. Просто татко отгледал една също висока, представителна и позитивна дъщеря, която освен че по своему мери перото си с Мадлен Алгафари и компания, си работи в кабинета – по душите, и то в два кабинета. Членува в ред асоциации и клубове, помага на хората. И то по-точно на душите на хората. Защото според много по света май душата – тия 30-40 г са ама най-важното нещо.

Баща ми се влоши за 2 месеца. 1-во някак си сърцето неогледано от една камара “добри кардиолози”, но нали в България има здравна реформа, а това означава преведено, че след като има реформа, просто няма как да не се правят грешки. И незнайно защо нито ОПЛ, нито някой друг не се бе досетил за ланитопа. А аз все ги търсех. Все давах талони, а и не само талони. Но нали има реформа... За два месеца от сърце излязло извън ритъм, за 3 дни с колапси, през които предишния ОПЛ бе неоткриваем, а уж сме в ЕС и един появил се тромбофлебит... Започнаха едни безумни дни! Опитах се да се справя сама. Видях, че няма да стане. Емоцията ми излизаше от ушите. А както писах в етюда за лила моите есета, за да се четат от кандидат потърпевши. Нали така правят психотерапевтите в САЩ. Как попаднахме в БМП няма да говоря. Оказа се, че имали американско дарение от шейни – вид носилки, които са малогабаритни, защото Форд бил такъв. Поставихме и родопското одеяло и моя баща с лек инсулт, бе на шейната.

Преодоляхме като на филм 4 етажа. А той е от едрите българи. И нали е с чувството си за хумор – само каза“дай ми шапката, че ми е студено.” Минахме скенера. Аз стоя като войник, а той дваж. Нали съм школа, нали съм с книги зад гърба си. Нали градя образ. 2 седмици украсихме инт. сектор на НО. Постепенно баща ми започна да затъва. Аз вътрешно, в началото бях убедена, че правя най-доброто за него. Идваха докторите. От до. Минаваха визитации. Сменяха се диагнози... аз почти не си отварях устата. Започнах да усещам, че нещата не са добре. Бях като по часовник сутрин и вечер. Но оказа се, че вените на баща ми са слаби. На финала бе като накълцан. Явно че в съвр. българско нещата са ако мине мине – за инсултите става реч. За един ден се наложи да отсъствувам. тогава ми съобщиха, че баща ми е зле. Тогава отворих вътрешното си зрение. Видях нейно величество смъртта... Не зная вие виждали ли сте я? Започнах да преговарям с нея. Но може би някой друг, който дирижираше съдбата на хората там горе реши друго. А аз т. к. много обичам да пътувам, месец преди това бях в любимата Македония на гроба на св. Наум. И искрено се помолих – когато му дойде времето да си отидат достойно! Проблемите около баща ми задълбочаваха. Никой не ме подготвяше за най-лошото. И според закона на клиничните пътеки в едно страшно проблемно състояние ни изписаха на втората седмица. Приготвих сумата с пари в джоба за“носачите” т. к. се оказа, че законът не предвижда носилка от 1 до 4 етаж. А 4 доброволци и едно яко родопско одеяло за един добър татко, който едва диша. Единствено се бях сетила за мой близък анестезиолог, който да ни придружава. Като в амер. филми. През нощта бях поставила и лукса – декубиталния дюшек. И стойката лампион за системите. Д-р X ме сръчка – баща ти е в кома. Аз си тръгвам.

Защо разказвам ли – защото философията на лекарите по цял свят е сражавам се до последно. Особено за близък. Нали така? На много места колегите казват – няма да го бъде и остават човечецът да угасне сам. А се оказва, че човек когато почине, по-точно душата му отнася там горе психотравмите. По това време по час дойде м. сестра, с която се бяхме уговорили от предния ден. Невероятна. 2 часа съвместно с нея бяхме като на война. Пинсета, марля, виж катетъра... ако това бе правено с тази бързина тогава? Не зная. Имах някакво усещане за около 18 часа. Оказа се, че при фаталното лашкане с нашите допотопни линейки хеморагичния инсулт бе факт. Реално ние се борихме като на война. Усещайки финала извадих всичките икони, запалих свещ от светите места и на колене започнах да се моля. Тогава сестрата ме извика. Татко посиняваше. Започнах обдишване и сърдечен масаж. Усетих, че тя се дистанцира. Вече го нямаше. Само седнах на един стол. Баща ми си бе отишъл. Сестрата наистина бе невероятна. Просто работач. И тук искам да завърша с това, което е тема за есето. Как съобщих на мама.

През цялото време на сраженията аз в дънки и пуловер притичвах в кухнята. Тя също е била здравен работник. По своему страдаше ужасно и сигурно и тя се е молила. Само се чуваше едно – “Боже!”

На края, когато сестрата си отиде, а татко бе странно притихнал, аз се стегнах и влязох в кухнята – “Майко нещата не са добре!” – погледна ме. “Майко” – и направих пауза, но тя сигурно е усещала всичко – “Татко почина...”

Майка ми по начало е силен човек. Или е била на младини. Но вече стопена от остеопорозата възрастна женица едвам кретаща с 2 бастунчета. Само изохка. Но издържа. А е с много болести.

Някъде около 12ч. усетих едно електронно облаче, което се отделя от дома. А бях явно от свръхстреса с отворени сетива. Душата му се бе отделила след 6ч. и се чу оня гръмовен глас, на който вярвам – “Татко ти си отиде с достойнство!”

Сигурно Българският Йерусалим помогна. Че се сражавах мъжки – да. Че брилянтната душа на един достоен татко си отиде достойно, това – да.

След няколко дни майка ми, с която се караме често, само каза – “Ти си герой!”

Така съобщих на мама. Всъщност новината я съобщавах постепенно – с поведение, с изражение, със слово. Сражавах се на едното поле, а подготвях другото. Без и да съм го мислила. Чрез този етюд аз на практика открехвам страничката на 6-та си книга, в която като психотерапевт ще си позволя да разсъждавам за живота след смъртта. Но от научна гледна точка. Доколкото ми стигнат силите. Защото повечето от българите не са подготвени за темата за смъртта. И направо лудват, част от нас. Казвам го като професионалист. В момента докато пиша, баща ми е някъде край мен. И телепатичното му послание е – “Кураж!”. Сетих се, че когато го подготвях на финала освен целия арсенал, без да съм прекалявала, поставих изрезка от вестника на инвалидите“кураж”.

Теменуга Димитрова участва в конкурса “Бъди уверена, общувай свободно!”
Най-ценният съюзник – усмивката
Чудеса в общуването с ангели
Да бъдем уверени в това, което сме
Моят най-труден разговор