Житейски съдби, обединени и преплетени чрез болката

Скъпи читатели, днес споделяме новата история от рубриката ни „Дневникът на Мартина“.

Осми април. Сърцето на София почерня. Огорчени и съсипани майки и баби, близки и роднини на деца с увреждания се събраха пред Парламента, облечени с черни тениски и с черни балони в ръка. Те всички скърбяха. Не мога да остана безразлична към тази, макар и задочна среща – през и чрез екрана. Не мога да не ви разкажа за нея. За няколко различни житейски съдби, обединени и преплетени чрез болката.

Някои от вас може и да са чували вече за Любчо. Той остава сирак още преди да се появи на бял свят. Трагедията се случва преди 10 години. Тогава майката на момчето е бременна с него в в осмия месец.

Излиза на разходка със съпруга си. Пиян шофьор се качва на тротоара и ги блъска. Лекарите успяват да изродят бебето, но заради катастрофата то се ражда с детска церебрална парализа. Някои определят живота на Любчо като тъжен роман. „Моето черно е постоянно.“, споделя бабата на Любчо – Санка Христова.

По подобен начин звучи и Ина Маринова. Майка на незрящо дете с церебрална парализа. „Вече не искаме, а изискваме от държавата да си влезе в ролята, да си върши работата. Протестираме, но засега продължаваме да си седим в сенките“.

Надеждата в сърцата и на други майки и баби на деца с увреждания е избледняла. Парите не стигат, държавата е абдикирала. „Тя не вижда тези деца. Обрекла ги е на смърт. Това е геноцид“, проплакват жените.

Защо се получава така? Защо институциите се бавят в реакциите си? Защо управниците продължават да са бездушни към човешката болка? Какво ли би било ако някой депутат изкара седмица в такова семейство? Ако откаже да се вози в скъпа служебна кола? Ако лично се ангажира да помогне?

Аз не съм майка. За щастие в семейството ми няма хора с увреждания. Но по една или друга причина съм изпитвала на гърба си абсурдите на здравната ни система и пробойните в държавата. Нещо е ужасно сбъркано. И не знам дали ще се оправи!