Юлия Спиридонова: Пожелавам ви само сбъднати мечти!

Юлия Спиридонова е известен млад български автор, станал особено популярен с издаването на романа за тийнейджъри "Тина и половина". Тази книга, излязла през 2009-та, стана тотален хит и бестселър сред подрастващите младежи. Освен с писане на книги, Юлия работи като сценарист и райтър на свободна практика. Има над 400 заснети сценария, излъчени по БНТ. Има няколко издадени книги: "Гугулетата" (1999), "Приказки за гугулета" (2000), "Приключения с Джиго" (2003), романът "Любими попътечо" (2007). Романът за тийнейджъри "Тина и половина" (2009), първи роман от фентъзи трилогия "Страната на сънищата. Любими попътечо" (2009) и "Кръстьо, частен детектив. В Долната земя" (2009). 

Предлагаме ви да се запознаете по-отблизо с един от най-интригуващите съвременни български автори Юлия Спиридонова, известна най-вече като Юлка.

Трудно ли се справяш със съчетаването на професионални и лични ангажименти?
Не е трудно, но е доста изморително. Аз съм добра домакиня, гордея се с това. За много хора „домакиня” е нещо обидно, аз смятам точно обратното. Обичам да готвя, обичам да чистя, обичам да се грижа за семейството си и да си гледам децата. Не ми пречи да си върша работата и да върша всички останали неща, заедно с писането. Имали сме, разбира се, разни преживелици, защото децата са винаги с мен – и на работни срещи, на интервюта и т.н. Участвах в едно радиопредаване, както винаги с двамата ми сина. Големият седи до мен, малкият седи в мен. По едно време на малкия му омръзна това говорене и се наведе към микрофона, видял, че и аз така правя.

- Мамо! Кум има пис!
А аз се правя, че това не е моето дете. Дано слушателите да решат, че е ефирно смущение. Ама не, Крум продължава:
- Пи-и-ис! Имам пис. Кум има пис! Мамо!
Претупахме разговора и изхвърчахме навън.
- Намам вече пис – каза Крум пред тоалетната.

Кое не ти харесва и кое ти харесва в родната образователна система?
Училището не ми харесва. Още от предучилищната група го намразих, та до ден днешен. Откакто завърших училище, каквото и да става, една мисъл ме крепи: „Ох, слава богу, днес не съм на училище!”  Мечтаех си да съм лорд, да ме обучават философи у дома, ама тази ми мечта още не се е сбъднала. Сега насила ме карат пак да уча. Големият ми син е във втори клас. Май ще трябва да минавам всичко пак. После още веднъж, с малкия. Ужас! Дано те извадят късмет и станат някак лордове, че и аз покрай тях да се спася.

А в отношението към децата у нас?
У нас децата не са хора. На децата май се гледа само като на „таргет” група, когато трябва да се спечели нещо покрай тях. Я някаква „благотворителност”, я покрай вредните храни (така усилено рекламирани като детски) и ей такива неща. Децата живеят в обсадно положение.  Ами децата с увреждания? Площадките са в окаяно състояние. Дебнат домашни любимци, които „не хапят”. Те може и да не хапят, но правят други неща... Нападат ни бездомни кучета. Дебнат всякакви дистрибутори на какво ли не, включително онези, които продават наркотици. Продават се алкохол и цигари съвсем легално.  Така е навън. У дома детето живее добре. Може да избира между телевизора и компютъра. Децата ни се превръщат в едни малки възрастни. Крадат им детството. Това е ужасно.

Портрет на Юлка, нарисуван от баща й, големият български художник Симеон Спиридонов.

Кое е най-важното, на което искаш да научиш синовете си.
Да имат мечти. Да се борят за тези мечти с труд и достойнство.

Нещо, което те дразни, когато сте на детската площадка?
Ами че няма такава. Това не е детска площадка. Това е тоалетна. При това нашата най-близка площадка се намира в самия център на града. Минават стотици хора всеки ден. Лицето на столицата, уж.

Кои са любимите книжки на твоите деца?
Най-любимата книга на големия ми син, който е на осем години, е „Кръстьо частен детектив. В Долната земя”. С тази книга аз станах „пророк в собственото си село”. Повишиха ме, един вид. Много обича „Пипи Дългото чорапче” и „Карлсон” на Астрид Линдгрен. „Лукчо” на Джани Родари. „Долу краставичния цар” на Кристине Ньостлингер. Поредицата „Страховитото в науката”. Всички книги на Роалд Дал („Матилда”, „Вещиците”, „ГДВ”, „Чарли”, „Семейство Тъпашки”). Малкият ми син е на три години. Той обича поредицата за костенурчето Франклин и книгите за Петсън и Финдъс на Норквист. Последната книга, която си купихме е на Едуард Успенски – „Чичо Фьодор, кучето и котаракът”.

За родителите с малки деца какво би препоръчала, за да заобичат децата им да четат като порастват?
Ами то, сигурна рецепта няма. Някои хора обичат да четат, други не обичат. Каквото  и да са правили родителите им. Въпреки това, хубаво е родителите да четат на децата си. Това е много важно за развитието на детето, за богатството на речника, за въображението – и най-хубавото, занимателно детско филмче не може да замени книжката. Четенето създава и силна връзка между родителя и детето. Нищо не може да се сравни с вечерното четене! Всяка вечер в мен се гушва големия ми син (нищо, че вече и сам чете), а малкият се гушва в татко си. И четем любими книги. Петнадесет минутки само. Всеки може да отдели, колкото и да е изморен.

Пожеланието ти към нашите читателки?
Пожелавам им сбъднати мечти. Сестра Тереза е казала: „Всички сълзи са изплакани от сбъднати мечти”. Какво пък. Нека поемем този риск! Давайте сбъднатите мечти насам!