Елица Матеева: Увереният човек се събужда с усмивка

Елица Матеева е режисьор, който смело експериментира с различни артистични форми и формати, твори във Варна, а в свободното си време чете приказки и развеселява всички от детското отделение на Онкологията във Варна, чете приказки в детски отдел на Варненската библиотека и прави всичко това доброволно и от все сърце. Тя беше така любезна да отговори на няколко въпроса за нашите читателки, за което й благодарим.

Разкажи ни за своите занимания с децата на Варна?
Имах много тежък период след като напуснах София, защото бях много потисната от това, че там нищо не ми се е случило. Сега тук, във Варна, ми се случват много неща. Удовлетворена съм от това, което правя и имам много повече вяра в себе си, че аз мога да контролирам нещата и не завися от някого, не се осланям на някой друг. Това е и увереност във възможностите. Когато човек е уверен в това, което прави, по-лесно се събужда сутрин с усмивка, без значение дали има 5 стотинки или 5 лева в джоба си. Това също има значение, но ако днес няма пари, то утре ще има.
И след този чисто здравословен труден период, една сутрин се събудих и си казах, че трябва да започна да правя нещо про-боно, нещо, което да има смисъл. Първото нещо, което създадох беше арт-смехотерапевтичен модул. Една година доброволно работех през уикендите в онкологичното отделение на болница „Света Марина“. Там учех децата да правят разни работи от непотребни материали, а успоредно с това ги развеселявах. Стана голямо забавление и за родителите им. Всички се влюбихме. Модула го прекратихме след една моя статия за това как живеят тези деца и техните родители, след което ме освободиха ... Истината е, че нямаше как да ме освободят, защото и не ме бяха назначавали, правех всичко доброволно.
Казах си, че този про-боно модел за самите деца и техните родители работи. След което се свързах с регионалната библиотека във Варна, детския отдел и им предложих да работим, отново разбира се, без заплащане.
В последно време много се учудват хората, когато им кажеш – без заплащане. С децата трябва да се работи наистина безплатно, защото те са една важна инвестиция. В тяхното бъдеще вложеното в тях ще се отблагодари. Само че трябва да има хора, които да мислят в този спектър.
Така направих модула „Ваканция в библиотеката“. Децата трябва през лятото да четат, а ги мързи страшно. Половин час четем, после те си избират сами темите, подготвям им книжки от библиотеката, стоварвам им ги, четем, после рисуваме и правим разни неща по прочетеното. Третото е да правим театър – смешки и забави. Много е хубаво, когато децата си измислят и творят.

Там си Ели Чудото, нали?
Да, в тази си роля съм Ели Чудото и им помагам заедно да правим доста неща. Отделно родители започнаха да ме канят да правя рождените дни на децата им. Но финансовият аспект никога не е най-важният за мен. Защото децата ме събуждат, провокират в мен импровизацията за мига – нещо, което винаги ме е вълнувало, като начин на общуване, като начин на игра. Импровизацията изисква от теб да бъдеш много гъвкав във всеки един момент и те държи нащрек. Това е много хубаво, това е опит.
Така ми излезе име, че се занимавам и с деца :)

Дават ли възрастните достатъчно на децата? Какво още им е нужно на децата?
Всяко едно дете се нуждае от това да вярва в силите си. Когато работих в детската онкология, беше ми направил впечатление един разговор с детенце, което каза „Аз не мога да рисувам“. Изумена го попитах кой му е казал това. Отговорът – учителката в училище.
В личния контакт с децата възрастният човек, без значение родител или учител, има леко неглиже отношение към света на детето. Още от малки децата трябва да имат развита увереност, че трябва да могат сами нещо да направят и че то винаги е хубаво. Защото кой е истинският критерий да кажеш кое е добро и кое – лошо. Всеки критерий е вид ограничител. Децата не трябва да имат ограничения. Трябва да могат да фантазират, да могат да се забавляват, да могат да се радват. А когато има дете, което прави бели, значи с това дете трябва да се общува по един много адекватен начин. Да му се обясни, че може би е хубаво да не прави бели. Родителите нямат търпение за такъв тип комуникация. Може би от времето и начина, по който живеят. Това е един вид всеотдаване. Защото детето не е като домашен любимец. То и домашният любимец е вид дете. Трябва да имаме отговорност към всяко същество, с което живеем.
Децата имат нужда от разбиране. Винаги може да се намери път към едно дете. Много често, с риск да си изям боя по улиците, когато видя дете, което реве и майка, която няма търпение да го успокои, аз се включвам, измислям нещо. Важно е да откриеш магията, с която да знаеш и да влезеш в света на детето. Родителите не че нямат въображението, но нямат търпението. Това е – с търпение и разговори нещата се постигат във всяка сфера.

Любимите ти детски книжки?
Много харесвам всичко написано от Астрид Линдгрен, защото тя дава воля на нещата и на децата. Емил от Льонеберя много го харесвам, защото прави бели, а аз продължавам да правя бели на кусур години и да не слушам. Аз не искам да бъда 100 годишен старец, искам да съм вечният бяс в живеенето. Стоян Камбарев има една много хубава мисъл, че истински спонтанните същества в живота са децата. Актьорите са след тях. Може би защото имат такова отношение към играта и живота. Искам да бъда спонтанна към този живот, макар че в определени обстоятелства си длъжен да общуваш със стопъри. Но е хубаво във всяко отношение да си естествен. Ние живеем с някакви етикети, с някакви категории ... Трябва нещата да се случват, да ги провокираш съвсем леко и те да тръгват по течението.

Посланието ти към нашите читателки?
Оценявайте насладата на мига и се забавлявайте с този миг, защото когато човек се слее с мига, той попада в своята вечност.