Милена Димитрова: Приемните родители трябва да научат детето, че светът не е лош

Милена Димитрова е филолог, в момента пише доктурантура по лингвистика.. Дълги години е работила като журналист. В момента се занимава с комуникация на различни културни събития в София. В това интервю, обаче, ще стане дума за Милена като приемна майка.

Как бихте се представили за читателите на Az-jenata.bg?
На 38 години съм, приемна майка съм от 2 години на 2 братчета – Карлос – на 7 и Габриел на 8. От една биологична майка са, но от различни бащи, които са неизвестни. Едното от момчетата е цветнокожо – има различна раса от нашата. Имам свое биологично дете, на 15 години. Омъжена съм.

Как решихте да станете приемен родител?
Бях мислила дълго време по този въпрос. Няма да излъжа, ако кажа, че още 18-19-годишна се вълнувах от съдбата на изоставените деца. Имах приятелки, които са били осиновени. Много бях чувала за това как живеят децата в домовете. По някакъв начин в мен заседна идеята, че едно от децата ми ще бъде взето от дом. Решението приемам като моя лична мисия. Невероятно е, че и моят съпруг ме подкрепи в този избор. Малко мъже са склонни да подкрепят такова решение.

Кое Ви беше най-трудно?
Непрекъснато ни е трудно. Много трудности срещнахме в самото начало, когато изведохме децата от дома. Защото това са деца с трудна съдба и с изключително много дефицити. Трябваше за много кратък период да ги научим как функционира един свят, който те не познават. Беше много натоварващо дори чисто физически. Сега вече понапреднахме в нашите взаимоотношения. Все по-малко са случаите, когато имаме напрежение, сблъсъци и кризи. Все повече се радваме на хармонични отношения, но истината е, че приемната грижа е много трудна за овладяване. Понякога не знаеш, колкото и да си подготвен, какво те очаква в следващите минути.

Самите деца научиха ли Ви на нещо?
На изключително много неща. Изцяло промениха живота ни на 360 градуса. Всеки ден ни учат – да сме търпеливи, да надскачаме себе си – всеки ден, защото ако спасяваш едно дете от неговите лични кошмари, ти трябва с това, което ти представляваш, да успяваш да му вдъхнеш доверие, че светът не е лош. Когато живееш в дом, отвън светът е лош.

Това сигурно е основното, на което Вие искате да ги научите?
Опитвам се непрекъснато да бъда все по-спокойна с тях, все по-търпелива и да им се разширяват личните хоризонти, за да могат да приемат и следващото предизвикателство и да ги успокоя, че и така може. Да, всичко това е нормално. Да, всички ние сме различни. Всички имаме различни съдби.
Аз съм филолог, в момента се занимавам с доктурантура – лингвистична. Дълги години съм се занимавала с журналистика. В момента се занимавам с комуникация на различни културни събития, които се случват в София.

Смятате ли, че в България процедурата за приемни родители е добра или е усложнена ненужно?
Да, добра е. Тя трябва да бъде усложнена, трябва време за много неща, семействата трябва да бъдат подготвени и обучени за това, което ги очаква, добре проверени, всичко законово да е наред, приемното семейство му трябва време за обучение. Всички в този период сме развълнувани, искаме бързо да бъде настанено детето при нас, а всъщност нито един от нас не знае за какво става дума.

Имате ли информация колко кандидати за приемни родители има у нас?
До скоро ги следях отблизо. Сега знам приблизително, че сме на последно място по желание на семействата да станат приемни родители. За това има много обяснения – народопсихология, модели, които тепърва трябва да се променят, обществени нагласи да се променят. Няма да е лесен процесът. По данни от преди една-две години у нас има приблизително 300 доброволни и 200 професионални приемни родители.

Какво бихте пожелали на българските родители?
Пожелавам им сила – физическа, емоционална; да се чувстват добре като родители, стига сме се оплаквали и мрънкали. Деца се гледат лесно и без много финанси, стига сме се оправдавали с финансови трудности. Едно дете се гледа със сърце, не с пари.