Българки, бъдете себе си!

Юлия Кънчева е родена на 1 юли 1956 г. в гр. София. Завършва НАТФИЗ “Кр. Сарафов” през 1980 г. – специалност кино и телевизионна режисура. От 1980 г. до 1992 г. работи като сценарист и режисьор в Студията за телевизионни филми “ЕКРАН” към БНТ до закриването й. Оттогава е сценарист, режисьор и продуцент на свободна практика. От 1994 г. преподава в Нов Български Университет – Департамент “Кино, реклама и шоубизнес”. През 2000 г. от ВАК й е присъдено научното звание доцент по кино и телевизионно изкуство. Автор е на над петнадесет документални филми, повечето от които пълнометражни. През 2002 г. завършва филма си” Черният път на Христовите невести” – продуциран от немската телевизия ZDF и показан в цяла Европа. Режисьор е и на две ТВ театрални постановки, както и на една игрално-документална новела, разпространена в над 200 Американски университета. Драматург е на пиесата “Двойници в дъжда”, която впоследствие е разработена в субсидиран от НФЦ сценарий за игрален филм.

Преди месеци завършва двусерийния игрален филм, на който е сценарист и режисьор, спечелил конкурса и продуциран от БНТ “Без семейна прилика”. Филмите й са селекционирани и награждавани на много кино и ТВ световни фестивали – Лос Анджелис, Ню Йорк, Париж, Берлин, Лион, Токио, Краков, Братислава, Нойбранденбург, Варна, Пловдив и др. Тя е член на международното жури на европейския фестивал “Приз Европа” в Барселона. През 2002 г. творчеството на Юлия Кънчева е представено специално в Националния музей на жените в изкуството във Вашингтон, Д. С. – САЩ. Член е на Съюза на българските филмови дейци, Съюза на българските журналисти и на Международната асоциация на документалистите (International Documentary Association) със седалище Лос Анджелис, САЩ.

За каква професия мечтаехте като дете?
От дете мечтаех да стана актриса. Майка ми беше учителка, обичаше много театъра и ме водеше на всяко ново представление. В къщи дълго “репетирахме” как трябва да убедя разпоредителките, че съм вече на 7 години. Тогава не се допускаха по-малки деца в салона. Уви, аз често я разочаровах и под строгия им и изпитателен поглед, признавах истинската си 5-6 г. възраст. Поради несправяне с актьорската ми задача, често се налагаше да влизаме през задния вход или както сега го наричат “Back stage entrance”. Майка ми познаваше вече много от режисьорите и актьорите и те великодушно се съгласяваха да ни въведат в храма на Мелпомена извън правилата. Да пребягаш през сцената минути преди представлението, е равнозначно да участваш в магия – силуетът и мирисът на прашните декори, омагьосващият парфюм на актрисите, който се носеше в коридорите към гримьорните, светлините на прожекторите като измислени слънца, ме опияняваха и аз придобивах кураж да се крия под седалката на стола до началото на спектакъла. А после започваше илюзията... Толкова много се влюбих в нея, че въпреки отличния ми успех и златен медал от гимназията, реших, че ще кандидатствам актьорско майсторство и нищо друго. Повече от десет години бях посещавала театралния състав на Лили Райнова и Стефан Илиев, които се превърнаха в мои втори духовни родители. Първата година ме скъсаха на последния – пети кръг в НАТФИЗ, явно след голямо (близо едночасово!) колебание на комисията и победата на конкурентки с много връзки. Но следващата година, вече кандидатствах почти във всички специалности на СУ “Климент Охридски” и след 18 изпита имах достатъчния бал за всички професии, които бях посочила – можех да стана журналистка, психоложка, археоложка, филоложка и какво ли още не. Но Академията ме влечеше неустоимо и аз отново кандидатствах и там – освен актьорското майсторство обаче, реших да се пробвам и в кинорежисурата. Тази специалност я имаше в България едва от две години и аз нямах и най-малка надежда да успея в нея. Тя беше висш пилотаж и не вярвах, че момиче на 19 години има някакъв шанс. Кандидатствах, просто за да проуча какви са изпитите. За моя голяма изненада, напредвах в тях стремглаво и на финала се оказах с най-висок резултат. В комисията бяха неповторимата и очарователна Невена Коканова, изключителния Христо Христов, талантливия Георги Дюлгеров и много други уникални български кинотворци... Когато се видях класирана на първо място по кинорежисура и на трето по актьорско майсторство за цяла България, трябваше да направя за два часа, може би, най-трудния избор в живота си. И до сега не съм сигурна дали направих правилната стъпка – когато отида на театър, тайно си поплаквам при вида на букетите и звука на аплодисментите. Моята професия на кинорежисьор, и то предимно на документални филми, е кална, бедна, самотна и често пълна с изгарящи от мъка и несбъднатост човешки съдби. Ароматът на истинския живот е далеч по-различен и тръпчив от уханията на театъра, за който толкова дълго мечтаех...

Какви са Вашите професионални амбиции в момента?
Професионалните ми амбиции днес, а и темите, които ме вълнуват, въпреки тяхната самоизяждаща и понякога унищожителна за мен сила, се акцентират в създаването на филми, провокиращи хората към по-доброто им Божествено начало. Независимо дали те са игрални или пък документални. Цветът на истината трябва да е един – съчетание от болезнения тъмночервен цвят на кръвта и нежносиния мираж на мечтите.

Има ли моменти, в които в професионален план Ви е трудно като жена? Или се чувствате дискриминирана или улеснена от пола си?
Често снимачният екип, особено в документалните филми, е съставен от мъже – оператор, звукорежисьор, камерен техник, шофьор... Предимно мъжки професии. В такава компания се научаваш да не се глезиш и да не проявяваш капризи – въпреки, че съм им нещо като шеф. Освен това, като режисьор съм отговорна не само за художествените качества на бъдещия филм, но и за организацията на този сериозен, отговорен и тежък процес – снимането. “Тук нема лабаво!” – казват мъжете и аз съм съгласна с тях.
В преподавателската ми дейност в НБУ също не виждам нито дискриминация, нито улеснение от пола си. Мисля, че в съвременния живот е важно какви човешки и професионални качества притежаваш, независимо дали си мъж или жена.

Ще бъде интересно да споделите кога се зароди мечтата Ви да се занимавате с кино?
Вече доста подробно описах “влизането” си в света на киното. Мечтаех за него още от ученичка, но мислех, че за да те приемат кинорежисура, трябва да си някой вече поулегнал мъж, с много житейски опит и поне едно висше образование. Всъщност повечето от приетите преди мен бяха точно такива. И така, мечтата ми се сбъдна някак бързо и леко, но после дойде истински трудното – правенето на добри филми.

Ако си направите равносметка на изминалия път, кое ще посочите за свой най-голям успех?
Разбира се, първото, което ми идва наум като признак за успех са филмите ми с национални и международни награди – “Галоп, галоп”, “Без упойка”, “Животът е пред нас”, “Виенско колело” и др. Трябва да си призная и, че спечелените от мен конкурси за медийна специализация в Би Би Си – Лондон, а после и към фондация Томсън в Кардиф, както и стипендията Фулбрайт за деветмесечна преподавателска и научно-изследователска дейност в Университетите на САЩ през 2002 г. ме радват и топлят сърцето ми в моменти на трудности . Изключително се гордея с успехите на мои студенти по кино, които за щастие продължават да се съветват с мен. Но ако говорим за равносметка на истински успех, считам за такъв раждането на близнаците ми през 1993 г. – и то момче и момиче! Дар и изпитание Божие...

За кое отделяте повече време – за семейството или за професията си? Това го налагат обстоятелствата или е ваше решение?
Отчаяно се стремя да правя някакъв баланс и да отделям време и за семейството, и за професията си. Адски е трудно и всички работещи и амбициозни жени знаят това. 24 часа въобще не ми стигат, въпреки, че се опитвам да открадвам от сънищата си – спя обикновено по 3-4 часа на денонощие. Прозорецът ми свети до първите лъчи на зората – просто защото после не ми е нужна лампа.

На какво искате да научите своите деца?
На свобода, почтеност, нестрах от различността, оптимизъм, трудолюбие и търпение. Всичко друго е заложено в гените и съдбата им.

Какво послание бихте отправили към българките?
Българките са едни страхотни момичета – на каквато и възраст да са. Те са красиви, елегантни (макар и с минималните си заплати), нежни, куражлийки, любвеобилни, работохолички. Българки, бъдете себе си!

Любим цвят? Песен? Вкус? Място?
Винаги посочването на нещо любимо ми се струва вид ограничение. Но все пак – цвят на ръжда, защото тя е химията на времето; песента “Is this the world we’ve created?” на Куин; вкусът на пържените картофки, колкото и нездравословни да са те; морето – най-прекрасното и даващо ми енергия, сили и надежди място.

Любима рецепта? Нещо, което готвите с удоволствие за семейството и приятелите си?
Когато готвя, си почивам психически от ежедневието. Правя го с фантазия и много любов и затова, може би, понякога се получават добри резултати. С удоволствие правя едно ястие, спомен от майка ми: сварено бяло пилешко месо, задушено в масло с ориз, стафиди, джоджен, лук, сол и черен пипер, което се завива в точени кори, нарежда се в тавичка, залива се с пилешки бульон и масло, пече се и накрая се прави заливка от яйца, кисело мляко и кашкавал. Много е вкусно, а за мен има и сантиментална стойност! По изгубеното детство...