Жената поет

Мая Дългъчева успоредно с работата си в отдел “Връзки с обществеността” в Съюза на българските писатели пише завладяващи приказки, пиеси, стихотворения, песни и либрета. Днес бе представянето на последната й книга със стихотворения “Друга приказка”. Тя е втората след "Семки от ябълката". За деца е написала приказките "Слон и чадър", "Скубльо – надхитреният пират", “Стрина Мецандра на маскен бал”, “Папийонка за великия Щуралди” и “Подслон за Триточка”. През 2003 г. Шуменският драматично-куклен театър поставя пиесата й "Коледните чудеса". Има публикации във в. "Сега", в. "Труд", в. "Литературен вестник", в. "Словото днес", сп. "Страница", сп. "Знаци", Аз детето, поетични антологии в България и чужбина.
Носител на Специалната награда за поезия в конкурса “Златен ланец” на в. "Труд" (2005г.). Носител на Втора награда в транс-националния литературен конкурс “Europe in a tale” (“Европа в приказка”), 2006 г.
Автор на художествените текстове и песни (муз. Маргарита Шоселова) в поредица уч. помагала за предучилищна възраст “Първите седем” (www.first7.dir.bg)
Автор на текстовете на песните в двата аудиоалбума на ДВГ "Усмивки" – "Топка-калпазана" и "Празници с "Усмивки" (муз. Жанина Янкулова), част от които присъстват в учебниците по музика за начална степен.
Автор на текстове на песни (муз. Хайгашод Агасян) в образователна поредица за деца на “Театър Пан”.
Редактор на рубриката "Детски кът" в LiterNet.bg, която печели специалната награда на Националния литературен конкурс "Стоян Дринов" (2004).

Разкажете за книгата си “Друга Приказка”.
“Друга Приказка” е втората ми поетична книга. Рядко пиша “възрастни” неща и не зная какво точно да кажа за стихосбирката. Издание на “Жанет 45” – едно от престижните и професионално работещи издателства в България. Това ми е сбъдната мечта – бях си казала, че ако изобщо напиша втора книга някога, няма да я издавам, ако не я харесат в “Жанет 45”. Щастлива съм, че работих с тях – оправдаха очакванията ми от корицата до отношението към мен като автор. Дано е взаимно...
Защо “Друга приказка”? Защото това е една приказка, различна от детските – понякога жестока, понякога въодушевяваща, и болезнена, и грозна, и внезапно красива – с всички думи и цветове на живия живот. А също – заради стихотворението със заглавие “Друга приказка”. И заради надеждата, че въпреки всичко все още и все пак, и все някога почва и Друга приказка, по-хубава.

За каква професия мечтаехте като дете?
Най-напред, на около 4-5 години, стоях облакътена на коленете си, слушах по радиото на село Бисер Киров и си мечтаех някога да мога да напиша ей такава песен! После, покрай майка ми – учителка по литература по дух и професия, се размечтах да стана учителка. После пък моят преподавател по “Детска литература” в университета доц. Владимир Янев, на изпита ми каза: “Виж какво, Мая, знам, че си научила Андерсен по вода, затова да не си губим времето взаимно... Сядай и ми напиши една обърната приказка със заглавие “Как лебедът се превърнал в грозно патенце” Завъртя ми най-грамадната шестица в книжката, досега я помня. Обаче чак за толкова не смеех да мечтая... Но сега като гледам, май всичките ми мечти са на сбъдване – и учителка бях, и песни, и приказки пиша, че и Други приказки в суматохата даже.

На какво искате да научите своите деца?
Не зная децата ми случиха ли на майка, но аз случих на деца, да са живи и здрави! Данаил, синът ми, е на 16 и е Балкански шампион по бадминтон, а дъщеря ми, Габи, е на 12, рисува и прави страхотна макро-фотография.
Спомням си, че когато бяха мънички и им четях приказки в леглото, някой от двамата каза “Ммм, мамите миришат на цунки и букви...” Дано запазят този мирис в душичките си – на целувка и приказка.
А иначе – десетте Божи заповеди са достатъчни.
Искам да станат добри хора. За мен осъзнатата доброта е най-високото постижение на духа. Да си осъзнато, а не глупашки добър към останалите, означава, че си преодолял Егото, т. е. – гордостта, алчността, завистта, себичността, лакомията и пр. Означава, че си развил у себе си благородството да бъдеш добър просто заради радостта да бъдеш добър.
Какво повече? Ако постигнат това, и те самите, и хората край тях ще са щастливи.

Какво послание бихте отправили към българките?
Изкушавам се да отговоря с едно мое стихотворение.

Жената поет

И я видях – в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.
Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.
Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи, не-поети,
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.
Навярно ни е пратена отгоре
за да разкрие
тайната небесна –
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.
Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода.
След туй отлита.

Нека не забравяме, макар че понякога е доста трудно и ти се ще да креснеш, да тръшнеш врата, ... все пак нека не забравяме, че ласката, красотата, мекотата и нежността са най-голямата сила. Единствената сила, която е в състояние вместо да руши, да променя, да извисява. В този смисъл всяка жена е поет. Защото какво е поезията – Слово, което променя, Красота, която извисява... С две думи – жена.

Любим цвят?
Всички нюанси на есента... Топли, землисти, естествени цветове, черно също.

Песен?
Много са, според състоянието ми... По-добре да спомена имена на изпълнители или композитори. Много обичам Ян Тиерсен, Ениа, инструменталите на Линкин парк, но също и Шопен, Вивалди, Горан Брегович, келтска музика, български народни песни, Висоцки и Окуджава, песните на моите приятели Гриша Трифонов и Хайгашод Агасян, цялата “Кармина Бурана”, Флойд и още много...

Вкус?
Смокини, пелин, желирани ментови бонбони...

Място?
Село Михалково в Родопите – родното село на баща ми. Едно малко селце, сгушено като в шепичка сред планината. Отвсякъде – баири и само една улица, по която вечер се прибират козите. Спомням си навремето как звънът на чановете се носеше като сто църковни камбани над селото – такова ехо правеше планината. Сега, за жалост, профучават и джипове, а минералният извор, от който ходехме да наливаме с дамаджани прочутата михалковска вода, вече е зад решетки и КПП. Извор зад решетки – хубава метафора, ако не беше истина... Но пак си го обичам – звездите там са като дюли, въздухът мирише на зелено, хората са силни, но кротки, Родопа е магична планина...

Любима рецепта?
Пилешки дробчета по селски – с много лук, праз, моркови, домати, гъби и подправки.
Много обичах да правя и мляко с ориз, но все нещо не се получаваше както го исках. Накрая разбрах какво липсва – миризмата, която помнех от детството си. Не ванилия и не канела – един благ мирис, навярно от стария дървен скрин на прабаба ми, върху който тя оставяше купичките, докато изстиват. Отдавна не съм го приготвяла...

Имате ли хоби, спортувате ли?
Като дете съм ходила на хандбал, плуване, балет, народни танци... По-късно играех бадминтон – покрай тренировките на съпруга ми тогава. Преди две години пък бях започнала крия йога. Сега и спорт, и хоби ми е “Плевене на лозе в тих слънчев ден”. Шегувам се, разбира се, но не съвсем... Обичам да плевя. И да садя. Изобщо – обичам да пипам пръстта с пръсти.
Най-голямо удоволствие за мен е да се разхождам сред трева и дървета, да слушам жуженето на тишината и да съм “нещотърсач”. Обикновено си намирам причудливи коренчета, камъни, гнезда, такива неща...
А понякога и такива:

“Ръмят светулки.
В звездочел юнак
превърнаха
бостанското плашило!”

Ами то, накъдето се обърнеш – съкровища!