Любовно усилие е да събереш себе си

Поетесата Мирела Иванова присъства на литературната сцена повече от двайсет години. Дори да не помним стиховете й от ученическото списание “Родна реч”, където тя дебютира през 1977 година, непременно се досещаме за телевизионното й предаване “Остров за блажени”, което водеше години наред заедно с колегата си Бойко Ламбовски по БНТ, или за артистичните, поетични и кабаретни спектакли “Петък 13” в началото на деветдесетте.
В продължение на години е литературен наблюдател на вестниците “Стандарт” и “Капитал”.
Уредник на къщата музей “Иван Вазов”.
Автор и сценарист на документалния филм за патриарха на българската национална литература Иван Вазов “И мойте песни все ще се четат”,
автор и сценарист на документалния филм “Град от думи”, разказ за уникалния литературен проект “Едно немско пътуване към Пловдив”.
Мирела Иванова е встрастена в българската литературна история, обича да превежда съвременна немска поезия, пише публицистика и води своя авторска рубрика в радио Дойче веле.
Пътува с удоволствие из литературна Европа, най-често до Германия – през 2000 и 2004 година в издателство “Вундерхорн” в Хайделберг излязоха и двете й “немски” поетични книги, “Самотна игра” в превод на Норберт Рандов и “Сдобряване със студа” в превод на Габи Тиман.

За каква професия мечтаехте като дете?
Съвсем като дете сигурно съм искала да стана лекарка – защото майка и татко бяха лекари. Обичах ги всякак, но особено с белите им престилки, представях си че са най-добрите ангели, слезли на земята, за да помагат на хората. Мирисът на лекарства, на болница, който винаги се излъчваше от тях, ми се струваше като самия мирис на милостта, утешението, съпричастието към чуждата болка и дарбата да я отнемеш.
В юношеството си вече знаех, че искам да пиша – но не съм се и осмелявала да си представя, че мога да стана поет или писател, затова се виждах като журналистка. Естествено, от време-навреме и тайно си помечтавах, да съм и актриса… Но през 1977, значи преди цели тридесет години, започнах да печатам ученическите си стихове в списание “Родна реч” и необятът на думите така ме главозамая, че и до днес му принадлежа.

Над какво работите в момента и какви са бъдещите предизвикателства пред Вас?
Много търпеливо и съдбовно подреждам новата си книга със стихотворения “БАВНО”. Това ще бъде седмата ми поетична книга, числото седем е знаково, съдържа в себе си самотата, мъдростта, съвършенството. Не бих го нарекла и работа, то е особено любовно усилие да събереш себе си, всевъзможния свръхбагаж на опита, преживяното, премисленото… Ако го обясня, ще прозвучи налудничаво – но ми липсват още три или четири стихотворения, стоят си у мен отворени, зейнали като празнини и очакват да се събера цяла, за да им се посветя.
То не се случва между другото, между триста и трийсетте задачи на всекидневието, не става с разпарчетосана глава и попиляно съзнание.
Трябва да се “пренеса във високото” и се изискват време, и кураж, и оголена душа – но стига толкоз патос. За равновесие пиша разкази, сгъстени от иронична болезненост истории, които са противовесно леки за четене, разчитат на изяществото и особено на подтекста.
Глася се да издам и книга с тези “Вероятни истории”, но по този въпрос говоря рядко и мисля още по-рядко, защото изпитвам известно неудобство от удоволствието, с което ги измислям и пиша.
Като предизвикателства мога да определя обзорните статии за съвременната българска литература и култура, които ми “поръчват” от различни немскоезични издания – винаги се страхувам дали ще нахлуя в чуждата територия по-най интересния начин, дали информацията, съдържаща се в написаното, не е субективна и т. н.

Как се чувствате като уредник на музея на Патриарха на българската литература Иван Вазов?
На първо място се чувствам на мястото си. От дете обичам и знам наизуст най-хубавите Вазови стихотворения, била съм тригодишна, когато майка е започнала да ми чете поезията на българските класици. Това е въздухът, който вдишвам най-дълбоко, моят въздух с други думи.
Музеят на Иван Вазов искри от патинирана духовност, той излъчва друга, различна от започващата отвъд стените му светлина и енергия и се радвам да прекрачвам прага му почти всеки ден. Има дни на оживление, с много посетители, ученически групи – но се случват и дни, в които тишината на този дом ми говори. Интересно и важно ми е да съм тук, понякога изпадам в бяс от неразрешими битови проблеми – например битката да се сменят плочките на тротоара пред входа на музея, сигурно са 10 или 15 метра плочки, пропаднали, строшени, метафора на пълната властническа немара към нашата национална памет и култура. Документалната експозиция крещи за обновление, стаята на Вазовата майка се нуждае от частична реставрация, защото заради едни неплатени сметки за парно източените тръби замръзнаха и се спукаха и сега е срамота да гледаш тавана и стените. Има още дузина гадни, битови, елементарни, но сякаш нерешими проблеми – то не бяха докладни, проекти, вопли, уговорки, гърчове. Инак музеят е най-старият български литературен музей, стои си неотместимо тук като център в центъра, живее, случват се събития, словото не свършва, нали…

Защо решихте да се посветите на литературата?
И сама се удивлявам на храбростта си да взема това решение и да го следвам през годините – в началото бе само интуиция, вътрешен възторг от възможността, която ти дават думите, направо да пренапишеш и пренаредиш света. После осъзнатостта, че литературата е синоним на свободата, случвало се е и да бъде единствената възможна свобода – като прибавим и разни житейски ситуации, преживени изпитания, срещи с хора, които сякаш те тласкат към предопределеното. Не съм се посветила случайно, но то е дълъг разказ. Мога да го нарека и усещане за съдба.

Ако си направите равносметка на изминалия път, кое ще посочите за свой най-голям успех?
Рано ми е за равносметки, опитвам се бързо да забравям успехите, което не означава, че не ги ценя и не им се радвам. Най-големият ми успех е, че имам характер, достатъчно характер, за да не спирам по средата на пътя, каквото и да ми струва.

Възприемате писането преди всичко като хоби или като професия?
Писането е моя професия, но и свят, и начин на живот. Хобито по-скоро е страстен каприз, а аз съм посветен човек, капризите са ми почти чужди. Ако бях богата, сигурно щях да превърна пътешествията в свое хоби – но и това бързо би ми доскучало, мисля си. Ако ми бе хрумнало навреме, щях да започна да колекционирам хартия за писма и пликове от хотелските стаи, толкова хотелски стаи са ме приютявали.

Смятате ли, че в България човек може да издържа семейство и да живее добре с писане?
Зависи какво пише, но по-скоро не. Освен историята на обществото и литературата ни, и днешният ден го доказва.
Колко писатели на свободна практика можем да преброим у нас през целия XX век, например?

Какви са Вашите наблюдения, четат ли българските деца?
Струва ми се, че четенето не е голямата страст на днешните деца, не само български. Има сериозни причини за това: четенето, преди да се превърне в удоволствие и магия, е усилие, преодоляване на трудност и съпротива, изграждане на свят.
Децата днес не са особено склонни към подобни “жертви” и предпочитат по-леснодостъпните и повърхностни забавления, те ги и връхлитат отвсякъде, агресивно, примамно. Децата днес са и много заети, претоварени от информация, откъснати от естеството на детската си природа, обременени от образователни експерименти и изисквания. Да не забравяме, че преживяват всекидневно същия стрес, който и ние, възрастните – но без да имат нашите съпротивителни сили, без да са открили и усъвършенствали инструментите за съпротива. Можем да им помогнем, като ги заразим със страстта към четенето. Да им направим този подарък – защото книгата е свят, в който винаги и навсякъде могат да се оттеглят, да се почувстват значими, пълноценни, неуязвими, да съберат духовен опит и изградят характер, да провидят по-далечни хоризонти от носа и хляба.
Ние възрастните сме длъжни с такт и търпение да ги пристрастим към четенето, към огромния му и незаменим смисъл.

На какво искате да научите своето дете?
Дъщеря ми Зорница е на 11 години и ту ме смайва с изумителната си мъдрост, ту с бебещините си.
Искам да я науча на съгласие със себе си, инак ми се струва, че расте честна, добра, разумна, с болезнено чувство за справедливост.
Обичам да давам един пример с нея, който звучи почти притчово. Връща се от училище и реве, че всички се лигавят, а тя не понасяла лигавщините. Ами може би децата така се разтоварват, допускам аз, не е лесно да учиш от осем до пет. Ти намери своя си начин за отмора, не си длъжна да се лигавиш, щом не ти харесва. Но ако не се лигавя, не ме пускат в играта, отвръща тя.
Най-голямата ми надежда е, че ще съумея да помогна на Зорница да отстои различността си, да се опази и развие такава, каквато е, и най-важното да се приема и харесва, да следва избора, който прави.

Какво послание бихте отправили към българките?
Българките се оказаха изключително силни и изнесоха непоносимостта на прехода без да разгубят най-същностните човешки ценности.
Бих им пожелала да опазят всемогъществото на любовта, куража и копнежите си. И много здраве, много-много здраве, за да се радват на плодовете на своите всекидневни победи.

Любим цвят: зелено
Песен: обичам песните на Емил Димитров
Вкус: на истинска ябълка
Място: всяко място, свързано със спомен
Любима рецепта: рядко изпитвам вдъхновение да готвя, с удоволствие правя салати, в които разгръщам въображението и импровизаторската си дарба, случва се да опека и успешен кейк.