Не съм суетна

Албена е очарователна жена, интересен и приятен събеседник . Успява да съчетае натоварената програма на световно известна фигуристка, постоянно търсена за участия в състезания и ледени спектакли, с ангажиментите си като председател на Българската федерация по Кънки.

Тя не гледа на известността си като бреме и при възможност, с готовност и позитивизъм откликва на разнообразните покани за интервюта и обществени прояви. Тайничко си мечтае за поне месец истинска почивка.

За каква професия мечтаехте като дете?
Мечтаех първо да стана архитект, после да стана дизайнер и накрая, тъй като спорта винаги ми е бил любимо занимание и нещо основно, което да правя от най-ранна възраст се ориентирах към фигурното пързаляне, към спорта.

Как попаднахте на зимната пързалка, кога усетихте бъдещето си във фигурното пързаляне?
Съвсем случайно, в началото се занимавах със художествена гимнастика, както всяко едно дете, това беше периодът на златните момичета, Лили Игнатова, Илияна Раева, въобще беше страшна еуфория тогава в България и всяко момиче искаше да се занимава с Художествена гимнастика. След това съвсем случайно докато тренирах на “Славия” – беше огромен комплекс, в който залите за художествена гимнастика, спортна гимнастика, плуване и фигурно пързаляне бяха под една обща шапка. Един от треньорите от фигурното пързаляне ме хареса и ми предложи да пробвам да покарам кънки. Честно казано, веднага ми допадна и след като първоначално бях индивидуален състезател се ориентирах към танците, защото определено ми харесваха, а и ми отиваха повече. Аз като че ли имам повече качества за танцьор, отколкото за индивидуален състезател, където пък се изисква повече атлетичност. Танците са по-хубавия вид, защото съчетават освен физика и изкуство, красота и грация. Смятам, че тук ми помогна и опитът от художествената гимнастика.

Какво усетихте в момента, когато разбрахте, че печелите първата си световна титла?
Нищо! Нищо не усетихме, докато коренно различно беше със спечелването на втората титла, когато наистина всяка една секунда преживявахме, усещахме и съзнателно минаваше през мозъка ни.

Първата титла, станахме първи, бяхме доволни разбира се, говоря конкретно за световното в Канада. Тук като се върнахме в България еуфорията беше невероятна и няма начин да не усетиш, че си световен шампион, но там на място наистина трябва нещо да чувстваш, но не чувстваш, много странно беше наистина.

Докато втория път истински се радвахме и смятам, че бяхме искрено щастливи и аз и Максим, това споделят и наши познати и близки, които ни виждат и преди и сега, казват, че разликата е огромна. Някаква промяна е настъпила в мен лично, която не могат да опишат, както когато жената ражда или забременява, някаква промяна има вътре, химическа, и аз така предполагам, че се е случило с нас и по-конкретно с мен, защото наистина бях много щастлива от втората световна титла, която е значително по-ценна.

Твърде трудно е да задържиш нещо вече постигнато, но като че ли всички компоненти за този успех бяха много положителни. Първо програмите в сравнение с миналата година ми харесват много повече, самите ни изпълнения и реакцията на публиката след това също. Победихме с по-голяма разлика, спечелихме и трите дни, и трите златни медала на състезанието. Треньорите се разплакаха, за нас емоцията беше много по-силна.

Въобще толкова много неща имаше, които бяха много, много, много пъти по-силни, отколкото първия път.

При завръщането си от състезание усещате ли, че ние тук сме се вълнували и съпреживявали всяко ваше изпълнение?
Неминуемо е това в България, и двата пъти еуфорията беше страхотна. Искам да кажа, че заради това си заслужава човек да прави нещо, да постига нещо, защото когато влезнем в някоя зала случайно, отидем в някое заведение, дискотека и хората стават и започват да ни аплодират съвсем спонтанно. Това много трудно се постига и заради това си заслужава целия труд и всичко, което сме вложили. Това е страхотна награда, повече дори и от медалите, които сме спечелили.

Освен българската, коя е публиката, която ви приема най-радушно?
Не знам, може би навсякъде. В началото на нашата кариера с Максим имахме проблеми с американската и канадската публика, защото нашите програми бяха по-абстрактни и не се възприемаха много добре от тях, имаше хора, които много ги харесват и други, които не ги разбират. В последните 4-5 години наистина няма публика, която да не ни приема добре.

А в Русия?
В Русия също ни приемат много добре, даже след световното, на което бяхме преки конкуренти с техните Навка и Костумаров, а в залата имаше огромни плакати, български знамена, направени от Руснаци, от американците, които бяха дошли специално за състезанието и преди всичко много, много руснаци. Навсякъде ни приемат добре и ние за това обичаме публиката и играем за нея. Защото и оценките са важни, но ако не танцуваш за хората, които са много повече от 10 съдии...

Какво ли е чувството да си първи и публиката да ръкопляска от учтивост, а да аплодира истински и от сърце третите в класирането?
Не е приятно и се радвам, че не сме изпадали в това положение. Понякога е обидно, защото всички състезатели са много амбициозни и след като си стигнал върха, искаш винаги да побеждаваш, иначе няма смисъл да тренираш и когато не спечелиш златните медали е много неприятно, много болно е да загубиш. Както стана на Европейското, третото място за някои е огромен успех, а за нас беше огромно разочарование, но като че ли предпочитаме това пред това да ти дадат златен медал, а след това във фоайето някой друг да бъде поздравяван и аплодиран. Предпочитаме да сме в тази ситуация в която сме, за нищо не съжаляваме и не се оплакваме. Благодарна съм за всичко, което ми се е случило.

Сега на пързалката виждате ли свои бъдещи заместници?
Много трудно е да видим заместници наистина, защото малко са занемарени нещата, не е работено с план, в смисъл да се подготвят млади състезатели, които да тръгнат по нашите стъпки. Виждам някакъв потенциал в сестра ми Ина, която е много амбицирана и вдъхновена от нашите успехи, макар че все още нейното техническо ниво и въобще нивото й на състезателка е далеч от световното. Тя има големи амбиции и огромно желание, а когато човек има желание, може да постигне всичко.

Освен това имаме една двойка – Митко и Лора, които също се занимават с танци на лед и имат желание да постигнат много. Имаме и малки дечица и в тях ни е по-голямата надежда. Те тепърва тръгват по тези стъпки, имат огромно желание и са много вдъхновени, както и родителите им, и дано нещата да се получат за тях.

Какви са вижданията и амбициите Ви като председател на федерацията по кънки, да подкрепяте и стимулирате младите, за да привлечете повече деца към занимания с кънки-спортове?
Ние помагаме и стимулираме и без да сме председатели на федерации, но аз наистина усещам някакво вдъхновение като ни виждат, едно приповдигнато настроение, нещо, което кара родителите да заведат децата си на пързалката, въпреки, че условията в момента не са много добри меко казано, не е топло, не е уютно изобщо има много минуси.

Въпреки всичко идват хора, харесват нашия спорт и искат децата им да се занимават с него.

А що се отнася до федерацията, най-важно е младото поколение да се стимулира и да се направи един добър отбор от деца, които да тръгнат в този спорт, а от там нататък дали някой ще стане световен шампион е въпрос на лични качества. Това не може да се предвиди.

Какво Ви накара да приемете този пост, защото това е един сериозен допълнителен ангажимент?
Това е много голям ангажимент наистина и голяма отговорност преди всичко, но предложението дойде от страна на клубовете и управителния съвет. Явно имат някакво доверие в мен. Надявам се, че авторитета и позициите които сме постигнали заедно с Максим в национален и международен план благодарение на нашите успехи и на някакви лични качества, биха били полезни и във федерацията. Каквото мога ще направя в този аспект, пък дано да се получи.

Постигнахте невероятна симбиоза с големия цигулар Васко Василев, смятате ли да продължите да правите съвместно спектакли?
Много се надявам.

Искам да отбележа огромната подкрепа на нашите спонсори Вивател, които застанаха до нас като един сериозен партньор и ни помогнаха да направим този спектакъл в Зимния дворец. Интересът беше огромен, билетите се продадоха за час и половина след като ги пуснаха. Всички познати ми се разсърдиха и децата и родителите от нашия клуб известно време ни бяха сърдити, защото нямаше билети дори за тях. А ние точно пристигнахме от европейското първенство и се оказа, че билетите са свършили.

Надяваме се да имаме още такива, защото нашите партньори са зад нас, а и васко василев е толкова симпатичен. Той е много чаровен като човек, много зареждащ околните с положителна енергия като изпълнител и артист. На нас това ни действа страшно стимулиращо, той пък от своя страна казва същото за нас. Всичко зависи и от неговите ангажименти, защото той е плътно ангажиран в Лондон и по целия свят, надявам се да има възможност да минава и през България.

Кой успех определяте като най-голям в чисто личен план?
Нямам най-голям успех, ако говорим за личен план, няма големи успехи. Нито в спорта, нито в живота страдам от някакви болни амбиции. Ако сме стигнали до тук, ние сме били амбициозни, но в нормални граници, по-скоро сме работили много и последователно и то защото ни е харесвало това, което правим. За успех в живота не знам какъв, но смятам за огромен успех това, което постигнахме в спорта, защото като си направя равносметка, нещата изглеждат различно от страни, но само ние знаем какво ни е коствало и как стоят нещата в нашия спорт. Постигнатото в спорта смятам за най-голям успех изобщо.

При цялата Ви заетост успявате ли да отделяте достатъчно време за личен живот и приятелите си? Как семейството Ви приема постоянните Ви ангажименти?
Не, не успяваме, нито аз, нито Максим. Хубавото е, че двамата сме почти семейство. Максим не е виждал родителите си вече почти година, аз успях да видя майка ми два пъти, когато си идвахме след Европейското, иначе не се бяхме виждали от миналото лято.

А те го приемат, защото това е нашата работа и няма начин, но са много щастливи и горди от резултатите, които постигаме.

Вещите, без които не можете?
Вещите без които не мога, това са на първо място телефонът, даже два и кола, обичам си колата, когато не тренирам не съм от най-активните хора. Може би се уморявам прекалено на тренировките и след това никъде не мърдам без кола.

А някои чисто женски вещи?
Я ме подсетете за женските вещи, че май съм ги позабравила:).

Това е твърде деликатна страна на целия успех. Трябва винаги да се обличам, защото хората вече ме познават и не мога да изляза без да изглеждам поне малко приветлива.

Иначе не съм суетна и мразя да прекарвам часове пред огледалото, или може и да съм, ама малко. Сутрин мога да стана половин час преди да изляза, пия кафе, оправям се и тръгвам т. е. не отделям много време,, но гримовете за съжаление станаха неразделна част от моето ежедневие. Винаги нося със себе си и картички, за хората, които ме спират по улиците за автографи.

Любима готварска рецепта, нещо, което приготвяте с удоволствие?
Варено пиле, което определено не е любимата рецепта на Максим, защото в началото на сезона ни се налага да пазим диети, когато започваме тренировките и вареното пиле е неразделна част от нашето меню.

Любимата рецепта..., имах една много хубава рибна супа, която правех в Русия, след това поради липса на съставките престанах да я приготвям.

В Америка нямам любима рецепта, преди правех много торти.

Обичам да готвя, без разбира се да прекарвам часове в кухнята, а предпочитам неща, които бързо се приготвят.

Снимки: Ивайло Дончев – 24 часа

Коментар: Албена и Максим са номер 1! Наистина е жалко, че се отказват от спортната си кариера, но в крайна сметка всеки сам взема решенията в живота си! Най-искрено им пожелавам здраве и късмет в съвместния им живот и да им кажа, че ги обичам и боготворя, да им благодаря, че красиха екрана на телевизора ми толкова време! Албена, Максим, благодаря за това, което направихте за България! ОБИЧАМ ВИ!
Валентина Георгиева, 19 г.