Светлана Комогорова – Комата

Светлана Комогорова - Комата е родена на 16 февруари 1968 г. във Велинград. Завършва Английска гимназия в Пловдив и руска филология в СУ. Превела е огромно количество фантастична и нефантастична литература и филми.
Основен преводач на “София филм фест”. Пише стихотворения, автор-изпълнител е и на песни. Една от култовите фигури в българския фендъм. Сред приятелите (и другаде) е известна под прякора “К'омата” – вариант на фамилията й с неизвестен произход :-).
Обожава зайците, пее (отлично) и свири на китара (ужасно), участва в конкурси и фестивали за песни. Вероятно щеше да печели доста от тях, ако скланяше глава и приемаше мръсни игри и задкулисни договорки. Не ги приема не само на фестивалите за песни, а и в живота, политиката, обществените събития, и изобщо всичко около нас. Иначе вероятно щеше да е мастит културтрегер... (Самата мисъл за което я хвърля в бесен ужас)
Занимава се и с режисура, участие в самоделни филми, и още само тя си знае колко други неща.
Има силна алергия към всичко конвенционално, баналното я вбесява, а със здравия разум държи да е в подчертано лоши отношения.
Издадени стихосбирки: 1999 г. – “The съвсем best”, 2003 г. – “Зайча сянка”

За каква професия мечтаехте като дете?
Не съм си мечтала за конкретна професия. Като ме питаха каква ще стана, издекламирвах рецитацията “Ученичка, студентка, булка”, което обаче не означава, че съм мечтаела да стана неработеща съпруга. Непрекъснато обаче разигравах театро с куклите, измислях си разни костюми от всичко, което намирах в гардероба и пеех пред огледалото с една тапа от гарафа вместо микрофон. И много четях, най обичах смешни книжки. Идеите да се заема с превод взеха да ми идват някъде в осми клас на английската гимназия, когато забелязах, че ми е много интересно да го правя.

Какви са професионалните ви амбиции днес?
Нямам амбиции. Смятам ги за много вредно нещо. Ако това да си гледам добре работата, да не свалям гарда и да кефя читателите може да се брои за амбиция, ами това ми е амбицията. Също и да убедя някой издател да издаде целия цикъл на Спайдър Робинсън за Калахан и да го преведа после, това май също може да се брои за амбиция. Аз предпочитам да му викам цел.

Загубвате ли се в превода, или се намирате в него?
Това заглавие “Загубени в превода” е резултат на много некадърен превод, вероятно напън за оригиналничене. Въпросният филм се казва просто “Загуби при превода”. Загуби при превода неизбежно има, но понякога има и неочаквани печалби – преводният текст става по-хубав от оригинала, както например се е случило с превода на Валери Петров на приказките на Ръдиард Киплинг. Аз съм от преводачите с характерен стил, така че ще ми е трудничко да се загубя в превода. Но пък най ми е приятно да превеждам текстове, съзвучни на собствените ми идеи за живота, вселената и всичко останало. Иначе казано, случва ми се да се намеря в текста, за превода не знам :-).

Какво са книгите за съвременния човек?
Какво ли не. Служат за добиване на знания, за естетическа наслада, да си запълниш времето, за ретро декорация, за заместител на тухла четворка за пускане върху глави от балкона.

Какво предпочитате да четете и какво – да превеждате?
Слава Богу, аз превеждам предимно онова, което обичам да чета – фантастика, хумор, детска класика. Имам късмета да съм превеждала едни от най-любимите си автори за четене – Тери Пратчет, Дъглас Адамс, Том Робинс, Спайдър Робинсън, Роджър Зелазни, Робърт Шекли, Робърт Хайнлайн, Луис Карол, А. А. Милн, Джак Керуак, Нийл Стивънсън.

Най-предизвикателен за превод автор / текст?
Мразя “равните” текстове – обичам да има каламбури, наслагване назначения, необичаен изказ, смяна и смесване на стилове. Например, често са ми казвали, че сигурно е много трудно да превеждаш Тери Пратчет. Ами не е трудно. Трудно ми е да превеждам Джаки Колинс – “равен” текст, прости изреченийца, писани като за дебили, никакви езикови и стилови предизвикателства и гръмотевични глупости като съдържание.

Имала ли сте трудни моменти, произхождащи от това че сте жена или напротив, това Ви помага в професионален план?
Трудности съм имала, но те са произтичали не точно от това, че съм жена, ами от това, че съм си малко лудичка. Това стряска определени хора, най-вече такива с администраторска нагласа. А когато лудичкият човек е жена, се стряскат още повече, защото това се среща по-рядко. Не могат да ме сложат в определена графа, за да са наясно с кого си имат работа, и това ги напряга. Това, че съм жена, не ми е и помагало в професионален план – презирам използването на типично женските средства за издигане в кариерата.

Геройство ли е да си жена в днешно време?
Не, защо? Не разбирам как така принадлежността към определен пол може да се смята за геройство. Е, например ако отглеждаш пет деца, тогава наистина буквално си заслужаваш званието майка героиня.

За какво мечтаете?
Да имам повече свободно време за приятелите си, за пътешествия и за да свърша всичко онова, с което се занимавам непрофесионално – най-после да си монтирам филмчетата, да си запиша албума, да си подредя третата стихосбирка, да порисувам и да поплета малко.

Какво послание бихте отправили към българките?
Повече самочувствие, повече смелост и най-вече повече самостоятелно мислене! Забелязала съм, че много жени са свикнали да живеят и действат по определен начин, само защото така са научени, така им е втълпено, и дори не се замислят, че може да има и друго. А за да видиш другото, не се изисква някакъв кой знае какъв мисловен напън, просто лека смяна на перспективата. И това друго може да се окаже по-доброто за теб. Изборът е много голям, просто му обърнете внимание!

Любим цвят?
Син. Най-предпочитаните ми нюанси са тюркоазеното и морскосиньото.

Песен?
Музиката ми е мания. Нямам конкретна любима песен, по-точно ужасно много са. В момента лягам и ставам с едно парче на една полска циганска група, “Диканда”, ама не му знам заглавието.

Вкус?
Солено. Мноого обичам да ям, долу диетите!
Мноого обичам и да пия, и не пия какво да е, пия всичко!

Място?
Дивите плажове по морето.

Любима готварска рецепта? Нещо, което готвите с удоволствие за семейството и приятелите си?
Обичам да готвя, но го правя много рядко, само когато ме тресне вдъхновението. Баниците ми са прочути сред приятелите ми. Обичам да експериментирам, да забърквам някакви на пръв поглед несъчетаеми съставки и подправки, и не мога да сготвя два пъти едно и също ядене. Все едни такива завързани ги докарвам – а иначе, без да броим баницата, една традиционна манджа не мога да сготвя, дори най-проста боб чорба! И още нещо – мразя картофена яхния. Просто ненавиждам картофена яхния. Най-скучната манджа на света!
Снимката е от Грушинския фестивал на авторската песен в Русия.