Вярвам на хората

Стоянка Мънина е родена на 25 февруари 1963 г. в град Варна. Основното си образование завършва в ОУ “Димитър Кондов” в град Варна, а средно образование завършва в училището за незрящи деца “Николай Островски” в град София. От 1982 г. до 1986 г. учи икономика във ВИНС “Димитър Благоев”, сега Икономически университет, специалност “Икономика и организация на вътрешната търговия”.
През 2000 г. завършва право към Юридическия факултет на Техническия университет във Варна. От 2001 г. е приета за член на Варненската адвокатска колегия, а от септември 2006 г. е управител на Сдружение с нестопанска цел в обществена полза в подкрепа на хора в неравностойно положение “Меридиан 7”.
Тя беше така любезна да даде това интервю за читателките на az-jenata.bg.
 
За каква професия мечтаехте като дете?
За съжаление аз за разлика от останалите мои връстници имах доста нерадостно детство, тъй като голяма част от него прекарах в болнична стая на очно отделение на Варненската окръжна болница. През онези далечни години лекарите от очната клиника правеха отчаяни опити да спасят малкото зрение, което ми беше останало. Като дете тогава мечтаех да стана лекар и да лекувам болните очи на хората. Всичките ми кукли, с които играех бяха с превързани глави и оперирани очи.

Какви са професионалните Ви амбиции днес?
Старая се непрекъснато да се усъвършенствам. Чета много, опитвам се да бъда в час с постоянно променящото се законодателство. Мисля, че това е пътя към успеха.
 
Като адвокат кои хора според Вас имат най-голяма нужда от защита?
Мисля, че всеки човек, който е изпаднал в беда, има нужда от защита. Считам, че хората в неравностойно положение – болни, самотни, с ниски доходи са най- уязвими в това отношение. Поради социалното си положение те трудно могат да си позволят квалифицирана адвокатска защита. Често пъти такива хора стават жертва на дискриминация, нарушават се техни законни права и интереси, но поради липса на средства тези лица не могат да се защитят.
 
Защитавате ли каузи, в които не вярвате?
Вярвам на хората, които представлявам. Разбира се има и хора, които не обичат истината, но аз се опитвам да предразположа всекиго към откровение. Считам, че за да бъде убедителен адвокатът в съда той трябва да вярва в каузата, за която се бори.
 
Как преминава един Ваш ден?
Моят ден преминава в грижи за семейството, работа в съдилищата, срещи с клиенти и много четене на различни нормативни актове. Аз съм съвсем обикновен човек, като се изключи зрителния проблем, който имам. Но все повече откривам, че този проблем не е толкова мой, колкото на обществото, в което живеем. Все още нашето общество не е готово да приеме различния. За съжаление, малко са хората, които гледат на човека с увреждане като на пълноценна личност. През последните 10-15 години много се написа и изприказва за интеграцията на хората с увреждания. Моето лично мнение по този въпрос като човек, който се опитва да се интегрира в обществото е, че този процес върви твърде бавно. Хората с увреждания не работят, единици са работодателите, които се решават да наемат инвалид на работа, а напоследък сме свидетели как хора с увреждания биват изхвърляни от работа само, защото имат някакъв вид увреждане.
 
Какво е мястото на компютъра в деня ви?
Компютърът е моя помощник, моя сътрудник така да се каже, средство за комуникация. Чрез компютъра достигам до всички изменения на нормативните актове. Всички писмени документи по делата превеждам в електронен вид. Това спестява място и време, създава удобство в работата.

Истинско предизвикателство за Вас би било...?
Предизвикателство за мен като адвокат и като управител на сдружение в подкрепа на хора в неравностойно положение е да се преборя за равни възможности за участие в обществения живот на хората с увреждания, премахване на всякакъв вид дискриминация и осигуряване на достъп до всички обществени, културни, здравни и учебни сгради. Мечтата ми е хората в неравностойно положение да извоюват правото си на достоен и независим живот.
 
Имат ли шанс незрящите хора у нас да се реализират добре професионално?
Не искам да звуча песимистично, но у нас трудно може да се реализира човек със зрително увреждане в професионален план. Единици са хората със зрителни увреждания, които са се реализирали и работят професията, за която са учили. Това са предимно юристи, които работят като адвокати. Те са 5-6 души в цялата страна и още толкова, работещи в общински администрации, няколко човека работят като масажисти и като че ли с това се изчерпва процеса на интеграция при незрящите хора. Една незначителна част от тях намират препитание в специализираните предприятия за слепи. Огромна част от незрящите хора- около 90%, са безработни и разчитат единствено на пенсиите за инвалидност поради общо заболяване.
 
А какъв съвет или думи за кураж бихте дала на незрящите ученици?
Като председател на най-голямата регионална организация във Варна към Съюза на слепите в България имах възможността да наблюдавам развитието на незрящите ученици. Една голяма част от тях са много интелигентни млади хора, изпълнени с ентусиазъм и много енергия. Моят съвет към тях е да се учат, непрекъснато да се усъвършенстват, да кандидатстват за работа без притеснения. Мисля, че само по този начин, когато демонстрираме едно активно поведение, можем да накараме обществото да повярва в нашите възможности.
 
Вашето послание към съвременната българка?
В забързаното си ежедневие напоследък българката забравя за себе си. Моят призив към жените е : Нека запазим жената в себе си! Нека престанем да бъдем нечие мъжко момиче, теглейки тежката каруца на живота с крехките си рамене. Нека не забравяме, че Господ е създал жената да дарява живот и любов и, че това е основното, за което си заслужава да бъдеш жена.