Габриела Кожухарова: Превърнах хобито си в основна работа

За каква професия мечтаехте като дете?
Като много малка, си мечтаех за стандартните, за които всяко момиченце мечтае – балерина, певица, но най-много циркова артистка. Това последното беше заради блестящите им дрехи с пайети. Вече на по-съзнателна възраст исках да стана преводач, който пътува с танцови ансамбли по турнета. Тази си мечта донякъде я сбъднах – тоест, станах преводач, ама не пътувах с ансамбли. И доста време си изкарвах хляба с преводи – устни, писмени, филми. От една година насам преобърнах нещата – направих хобито си (приложните изкуства) основна работа, а пък преводите, които ми бяха основна работа, останаха нещо като хоби.

Какви са професионалните Ви амбиции днес?
Най-голямата ми амбиция е да направя един голям Арт център с място за хора от всякакви възрасти – от съвсем малки дечица до хора на 50-60 г. и с най-различни занимания. Тоест, да се получат различни клубове по интереси – занимания не само с  изящни и приложни изкуства, но и с музика, театър, бродерия, редене на пъзели, ако щете... Мечтая си повече хора да си повярват, да се осмелят да опитат нещо ново, пък макар и на по-голяма възраст. И да дойде момента, в който ще са пълни не само кафенетата и кръчмите, но и места като нашия клуб, защото хората ще погледнат на това като вид релаксация.

Как се роди идеята за Арт и хоби клуба?
Такива клубове са доста популярни в САЩ, Англия, Скандинавските страни, Германия. Аз лично съм видяла този модел, докато живеехме в ЮАР. В България рисуването и приложните изкуства са като че ли “зона за децата” - има школи по рисуване към читалищата, в детските градини приложните изкуства съществуват като допълнителна дейност, в доста детски клубове се предлагат арт занимания. Стане ли дума обаче за голям човек – такива занимания няма. Има курсове и уроци за подготовка за кандидатстване в специализираните гимназии, но така да е само с цел хоби, без да се гонят някакви други резултати, освен чистото забавление, това липсва. И оттам се роди и моята идея.
 
Това за Вас само работа ли е или удоволствие?
Основно е удоволствие. Аз обичам контакта с хората. И макар че повечето специализирани курсове (живопис например) се водят от хора, завършили НХА или студенти в художествени специалности, тъй като аз самата не съм художник по образование, се стремя да имам персонален контакт и впечатления от всички хора, които идват при нас. Аз познавам лично всички клиенти, знам имената им, помня историите, които децата ми разказват, помня рождените дни, които са празнували при нас. Вярно е, че все още сме много “млад” клуб (едва от 1 година), но се надявам с времето да не загубя именно тази близост с клиентите ни. Комерсиализирането е нещо, което не ми харесва много и всячески ще се стремя да го избягвам.

Кой се забавлява повече, децата или възрастните?
O, и възрастните се забавляват не по-малко... Децата са по-спонтанни, те веднага се “хвърлят” да работят. Не ги притеснява, че може да не им се получи. При възрастните вече има много натрупвания от преди, притеснения, задръжки – особено ако са имали не много мотивиран учител по рисуване... Толкова често чувам репликата: “Ама аз не мога, то за това трябва талант”. А не е така.

Всеки ли може да се справи с заниманията, тъй като за живописта и за приложното изкуство се изискват извести сръчности и талант?
Да, абсолютно всеки. Ние точно затова сме хоби клуб, защото ние не гоним някакъв супер професионализъм и гениални творби; нашата основна цел е да се забавляваме. Слава Богу, хората, които идват при нас, си имат перспективни професии, не им зависи прехраната от това дали ще продадат дадена картина или не J. Но пък 2 часа, прекарани приятно, с чаша вино и четка в ръка, сред хора, с които ставаш близък, защото имаш общи интереси – това е прекрасен начин за релаксация и отърсване от стреса, който ни преследва в ежедневието. Усещането да правиш нещо за себе си, за душата си, е много хубаво. Това, на което държа, е да се работи с качествени материали, защото тогава и резултатите са по-впечатляващи. Останалото е чувство за съчетаване на цветове, за композиция и овладяване на някои основни принципи, правила, начин за работа с конкретния материал, последователност на конкретната техника и т.н.

Как съчетавате семейство и бизнес?
Това беше една от причините да започна този тип бизнес. Преди, работейки на стандартно работно време, при това бяхме и двамата работещи родители, беше много трудно да съчетаваме работата си с грижата за децата. Сега основната ми натовареност е всъщност по времето, в което работещите на фиксирано работно време са свободни – тоест през седмицата вечер и уикендите. И така аз съм по-свободна през деня, което ми е особено ценно, като се има предвид, че от есента ще имам първокласник, а вечер, докато съм в клуба (обикновено между 18 и 20 часа) е времето за игри с таткото. Така и двамата си имаме своето време за контакт с децата. В събота и неделя заниманията се водят от две момичета, които завършват художествени специалности в НХА и СУ “Климент Охридски”. Тъй като нашето семейство обичаме да пътуваме, случва се през уикендите да не съм в София, но разчитам изцяло на хората, с които работя. А пък винаги, когато съм в София, “прескачам” до Клуба за по няколко часа, защото, както казах, ми е важно да имам личен контакт с клиентите ни.

На какво искате да научите децата си?
Искам да ги науча на самостоятелност. Да имат смелостта да опитват нови неща, да вземат решения, да бягат от рутината и да приемат грешките като натрупан опит. Да бъдат толерантни и позитивни хора. Да не бъдат егоисти, да ценят това, което имат и да помагат с каквото могат на тези, които имат по-малко, във всякакъв смисъл, не само материален. Много лесно звучи, ама май не е чак толкова лесно на практика. Надявам се да успея да го постигна.
 
Имала ли сте трудни моменти, произхождащи от това че сте жена или напротив, това Ви помага?
Не бих казала нито че ми е пречело, нито че ми е помагало. А и не мисля, че в обществото ни вече има чак такава разлика между мъжете и жените. Всеки има възможност за реализация, трябва просто да си прецени какви са му приоритетите. В семейството е същото. При нас например няма “мъжка” и “женска” работа. Важното е да се свърши всичко максимално бързо, за да ни остане време да се забавляваме заедно. Същото е и по отношение на децата. С мен заниманията са основно четене, рисуване, редене на пъзели, изобщо по-кротките неща. Със съпруга ми се играят по-диви игри, ходят на ски, ритат топка. Само така може да се получи една пълна картина, според мен.

С какво от своя жизнен път се гордеете най-много?
Може би не точно да се гордея, но се радвам, че имам добро семейство, хубави взаимоотношения с децата си, работя нещо, което ми доставя удоволствие. Имам самочувствието на организиран човек, който обича премерените рискове. Не мога да се оплача от късмета си.

Геройство ли е да си жена в днешно време?
Геройство е да успееш да се съхраниш като спокоен, отзивчив и добър човек. И да намериш баланса в живота си.

За какво мечтаете?
За много неща. В личен план мечтая да имам много време и възможности да пътувам – и из България, и из света има толкова места, които искам да видя. Мечтая да живея забавно и да остарея достойно. Да не стана някакъв мърморещ, недоволен от всичко човек. Мечтая да видя децата си как поемат по своя път. По отношение на работата си – мечтая някой ден да направя този огромен Арт клуб, където да има място за хора от всякакви възрасти, да се предлагат всякакви занимания и хората да имат нагласата да разпускат по този начин. А в съвсем общ план – мечтая България да стане подредена и спокойна страна, където да живеят усмихнати и доброжелателни хора. Може би звучи малко идеалистично, но мисля, че ако всички възпитаваме децата си да бъдат такива, ще се случи.

Какво послание бихте отправили към българките?
Да не спират да мечтаят. И да не подчиняват себе си единствено на семейството, децата, работата или каквото и да било. Да отделят време за себе си.

Любим цвят? Песен? Вкус? Място?
О, много любими цветове имам –синьо, жълто, бяло, не мога да изброя. Всъщност май обичам всички цветове, всеки един изразява различни неща.
Песен – пак са много. Като се почне от Nothing else matters на Металика, She’s got the Jack – AC/DC и разни други “групарски” и се стигне до Fragile на Стинг и тази от филма “Маската на Зоро”, на която дори не й знам името, нито кой я изпълнява. Но общо взето предпочитам “по-стара” музика – групи от 70-те, 80-те... Лед Цепелин, Мерилиън, Дженезис, Куин, Металика и AC/DC. Харесвам също Сезария Евора, Буена Виста, Омара Портуондо. Много неща и все различни.
Вкус – на пресен плод и сладолед.
Място – далеч от навалицата. Обичам и планината, и морето еднакво.