Доц. Мария Чавдарова: Не обичам лекции - монолози

Доц. Мария Чавдарова е доктор по икономика, преподавател във Варненския и Бургаския свободен университет, НБУ и УНСС. Експерт по военнополитически проблеми в Министерството на отбраната (1993-1997 г.).
Автор на множество публикации в областта на политиката, икономиката и международните отношения на Балканите.

Преподаването и ежедневния контакт с млади хора - какво Ви носи това?
Преподаването и контактът с младите ме зареждат. Те ми помагат да избистрям идеите си по проблемите, които се опитвам да изследвам. Не обичам лекции – монолози. Радвам се когато студентите ме прекъсват, задават въпроси и не се съгласяват с моята позиция. Най-обичам изречението: "Доц. Чавдарова, не съм съгласен/а с Вас!" Стимулирам ги към несъгласие. Мисля, че успявам да ги провокирам в най-важното – да мислят. И да не бъдат враждебни към несъгласните с тях. Сигурна съм в едно: не владея нито една истина от последна инстанция. Това ми е основен ориентир и принцип в преподаването и отношенията с хората. Винаги представям мнението на колеги и автори, когато то се различава от моето. Със съответните аргументи и контрааргументи - пълнят ми душата студенти, които са по-интелигентни и по-толерантни от нас – преподавателите. Щадят ни в много случаи – особено когато сме анахронични в начина и динамиката на преподаването, когато се правим на важни не когато изнасяме лекциите си, а когато изпитваме в края на семестъра. Съчетанието между познание, толерантност и великодушие е страхотната визитна картичка на много от младите ми колеги. Обичам ги!

Ако можехте да промените професията си, към какво друго бихте се насочили?
Като бях малка исках да ставам геолог. Много обичах да скитам и опознавам нови места. По-късно ми харесваше да съм екскурзовод. Завърших спец. Туризъм и всяко лято работех с чуждестранни туристи. Обичам контакта с нови хора и култури. Вчера навърших 61г. и вместо да кротна, пак планирам пътешествие. Сигурно в предишния си живот съм била шеметна номадка. Не ме свърта на едно място. Тегли ме към екзотични, неурбанизирани места. Искам да живея ту в Бразилия, ту в Австралия, ту в Куба. Влюбвам се в местата, които посещавам. Привързвам се като куче към новите си приятелства. В продължение на година спестявам парички и чета книжки за страната, която съм си намислила да посетя. Невероятно удоволствие е самото очакване и подготовка. В момента съм на тема Мианмар. Около Нова година съм там. Миналата седмица гледах филма "Меден месец в Бирма" и очите ми останаха в пагодите, природата и растителността. Дали ще бъдат такива "на живо"? Това си мисля като пътувам с автобуса от университета за вкъщи.

За какво мечтаете?
Мечтая да остарея здрава. Да не губя близки и приятели, които са органична част от мене. Без тях съм кръгла нула. Студентите ми да стават депутати, президенти и премиери и да се гордея с умното им управление. Да ми идват на гости приятели от чужбина, включително индианчето от Парагвай /снимката/. Българите да са по-усмихнати и не само добре нахранени. Мъчно ми е когато мои бивши колеги от Института за външна политика– страхотни анализатори преди 20 години – днес не си дояждат и са без работа. Натъжават ме бедността, бъркането по кофите, децата, дишащи лепило около гарата, гладните кучета и котки по улиците, агресивността и некомпетентността на управляващите. Мечтая синовете ми да живеят и да са щастливи в България - най-красивата страна на света.

Любимите Ви място, музика, книга?
Не пропускам, когато съм в София, да посетя любимото място на баща ми – поточето с рибките зад Боянската църква. Най-приятно е в делничен ден, когато няма много хора. Вземам книжка, сандвич, малко одеалце и пеш до там. През целия ден "следвам" слънцето сред боровете. Никаква връзка със света. Умирам за тази тишина и мириса на смола.
Когато съм на лаптопа, слушам тангата на Астор Пиацола. Абандонеонът /аржентинската хармоника/ е любимият ми инструмент. Обичам песните на Сезария Евора –босата дива от Кабо Верде. Не пропускам неин концерт в България. Когато я слушам, имам чувството, че обикалям страната й. Дали ще отида и там, за да сравня представата с реалността? От българските певци имам всичко на Васил Найденов и Лили Иванова. Неостаряващи са песните им. Покрай синовете ми Калин и Евгени слушам "И твойта майка също" в изпълнение на Белослава.
С книгите историята е по-дълга. Удоволствието от четенето - това обяснение в любов към самия себе си, както го определи синът на моя колежка, усетих в Немската гимназия. През 1965-66г. попаднах за първи път на "Доктор Живаго", немското издание. Не знам дали тогава тази книга е била преведена на български език, заради отлъчването и заклеймяването на Борис Пастернак от Писателския съюз на СССР. Толкова носталгично и романтично нещо не съм чела. Съвпадна с влюбването ми в едно момче от Горския техникум в Тетевен. Отидох му на гости в един голям сняг, а пред очите ми само руска зима, шейни, звънци и нощни светлинки от книгата. Днес я имам на български, но не смея да я прочета. Да не ми изчезне първоначалното възприятие. Голяма консерва съм.
Като студентка във Варна не обичах дебелата и сложна класика. Имах две малки томчета, с които заспивах вечер след лекции – "Дневници" на Макс Фриш и " Разкази" на Чехов. Тогава разбрах, какво изкуство е да пишеш ясно, кратко и мъдро. Загивам от дълги и усукани изречения. Направо се взривявам отвътре. Вчера мой студент от спец. Социология ми показа учебник с идиотски дълго изречение, претрупано с "атитюд и емпирика", и ме попита: "Това човешко писане ли е?". Препоръчах му Фриш и Чехов за успокоение.

Вашето пожелание за нашите читателки?
Да не се отказват от мечтите си. Да слугуват на духа си, а не на материалното. Книга, филм, усмивка, песен, слънце, приятел, домашен любимец – това му трябва на човека, а не "Ферари с цвят червен".