Как да разпознаем автобусите убийци?

Как да разпознаем автобусите убийци? Не ви ли звучи леко абсурден този въпрос? Дали всеки път преди пътуване да се допитваме до врачка, да се оборудваме с кристално кълбо, да четем хороскопа си, да изучаваме магии за предпазване и съвестно да ги прилагаме, да носим муски за неприкосновение? Какво да направим в една уж европейска страна през XXI век? Вече започвам да се запъвам като трябва да уточня през кой век живеем, защото все ми се струва, че слагам някоя цифра в повече. Наскоро детето ме пита дали съм живяла във времето, когато е нямало автомобили. Ами аз все още си живея в това време, но за мое нещастие повечето от заобикалящите ме живеят във високотехнологичния свят на високоскоростни коли и лъскави возила. И аз трябва да се пазя, да притичвам като заек, да се оглеждам, защото и една лека травма ще ме изкара от строя и ще ме остави без доходи. И ми писна! Чудя се на вас не ви ли писна – докато ние се возим на раздрънкани автобуси, пътуваме из страната веднъж годишно, защото междуградският транспорт е несигурен и скъп. Веднъж годишно – на море! Да не страдат децата.

Докато ние се опитваме да сме честни, други трупат и трупат, като правят какви ли не безскрупулни комбинации. Хората чинно си плащат билета до морето, защото нямат друг вариант за превоз, но се оказва, че превозвачът, който изисква от клиентите му да си плащат, си е спестил това или онова, че и третото и четвъртото, кой знае как е минал на прегледите и на кой какъв рушвет е бутнал. Да не говорим примерно, че ученически билет за дете е на цената на студентски билет, в някои компании. В други трябва да си доплащаш допълнително за по предно място.
Вече застъпвам тезата, че е по-добре да нямаме БДЖ, да нямаме автобусен транспорт, да нямаме толкова много училища и болници, вместо да имаме некачествени такива.
Станаха много закономерностите. Автобусът от Бакаджиците – пълен с пенсионери, автобусът с деца в Лим... Според мен всеки е попадал в автобус с видими нередности. В междуградския и градския транспорт. Мислех, че са останали в миналото Чавдарките, с които пътувахме преди няколко години – аз ги наричах фризери – зимата, и фритюрници лятото. Няма да забравя по време на дъжд беше най-интересно, защото хората си отваряха чадърите и така пътуваха – безропотно, година след година. Зимата във виелиците си беше в реда на нещата да ни оставят да вървим по няколко километра, без обяснения. Е, оживяхме, но само някои. И най-възмутителното е, че най-големият протест, на който е способен българинът е например да пътува гратис. Тихомълком, по единично, но никога заедно. И затова статистиката година след година е все по-стряскаща. Правим компромис след компромис и одобряваме компромисите. Искаме да направят с нас компромис и на свой ред не протестираме когато правят компромиси пред очите ни.
Миналата година и аз писах оплакване и исках „Юнион Ивкони“ да ми отговорят защо безогледно не спазваха маршрута и се държаха с пътниците все едно са им пленници, а не клиенти и познайте получих ли отговор?
Как да пуснеш децата си на екскурзия с автобус? Карат те да се подпишеш на декларация, че си съгласен, но с какво – трябва да си се информирал преди това. Да ама как? Родителите виждат автобуса в деня на екскурзията и реално не знаят нищо нито за него, нито за фирмата, доверяват се на избора на учителите. Не мога да проумея защо правят това, за да им е чиста съвестта? За да се прехвърлили отговорността на родителите – кой ги е карал да си пускат децата, само дето някои екскурзии се обявяват като почти задължителни.

И това са една малка част от абсурдите всред, които оцеляваме. Трудно ми е да използвам думата живеем, особено след трагедии. А те не липсват – малки трагедии и големи трагедии, поради лекарска грешка, недоспиване, недомисляне, недоимък, недовъзпитаване... все нещо ни липсва. И все оцеляваме. Докога? Докогато не се стопим като нация?
Като не сме се научили да спазваме законите, да изискваме коректност и качество ни остава единствено само да се молим. И ако нямаме собствен автомобил да сведем пътуванията си до възможния минимум.

Тук е моментът да си спомним и приказката „Лозето не ще молитва, а мотика.“

Но когато пътищата ни са с дупки, когато арогантни шофьори карат пияни, когато автомобилите и автобусите са ни стари, когато няма морал и правото е винаги в ръцете на имащия власт и пари... молитвата няма да ни помогне.

Прочетете още:

• Задушница на пътя
• Искате ли да предпазите човек от бърза смърт или инвалидност?
• Човешкото нещастие и медиите
• Тоалетните показват ясно цивилизоваността на едно общество
• Хелоуин като национален празник