Кавалер и дама

Пукне ли пролет, изгрее ли слънце, разбушуват ли се хормоните и хоп, колкото и умни да сме, се случва да паднем в плен на любовта. А някои в плен на размислите. Трети се оплитат като пиле в кълчища и в двете. Хем са влюбени, хем не са особено сигурни какво да направят, какво да кажат и какво да подарят. Мъжете се чудят – как ли ще се изтълкува, ако подарят цвете на първа среща, дали няма да изглеждат старомодни, дали направо да не си поискат секс... Дамите пък поглеждат подозрително към червената роза и вкусната вечеря и се чудят, дали този иска само секс или има по-сериозни намерения. Но май на никого не му хрумва, че подобна постъпка може да е обикновен жест на кавалерство от мъжка страна.

Излиза, че малките жестове в днешно време губят романтичната си сила и очарование, защото понятията са се размили до толкова, че вече никой не е съвсем сигурен какво се има предвид под кавалерство.

Какъв трябва да е кавалерът и каква дамата?
И въобще има ли такива персонификации в нашето унисекс общество? И имало ли ги е някога?

Думата кавалер така или иначе идва от Франция и от френското chevalier, което в превод означава – рицар, благородник. За първи път се появява по времето, когато в Европа се заражда аристократическата класа. Интересни са трансформациите на разбирането за кавалерството, странстванията му по света и развитието му във времето.

В разцвета на кавалерството е било белег на изисканост да придружиш коя и да е дама до дома й или да й подадеш ръка, когато слиза от каретата. Въпрос на изисканост е било да напишеш сонет за любимата си или да поръчаш на известен текстописец поема за нейните прелести, да подариш цветя, да организираш серенада, дори да защитиш честта й и чувствата си на дуел.

На дамата на сърцето се е гледало като на трофей, който е трябвало да бъде завоюван, отбраняван и обожествяван. Всеки, който е смятал себе си за мъж и кавалер най-вече, за него е било повече от задължително да има дама на сърцето. Ако няма е трябвало да си намери, да си завоюва от друг или като в случая с Дон Кихот и неговата Дулсинея да си я измисли. Но задължително да изпитва светли и силни чувства, да е готов на всичко заради своята дама и обичайки я, да бъде мил и вежлив към цялото женско съсловие. Кавалерството е било рицарски кодекс за чест и поведение, което е било визитната картичка към определени кръгове в обществото. Освен себеотверженост и храброст на бойното поле, младият мъж би трябвало да е обучен на етикета – което пък от своя страна е дълъг списък от изисквания, задължения и отговорности, като например, че жената трябва да върви от ляво на мъжа – защото той трябва да е готов всеки един момент да я отбранява и да извади меча си с дясната ръка, да влиза първи през вратата, да поема чадърчето на дамата, да дръпва стола, за да седне госпожата по-удобно и какво ли още не. Не е било лесно да си мъж в онова време, още по малко кавалер.

Обаче, когато трябва да прехвърлим нещата на родна почва, идва голямото НО..., но в България никога не е било така. Наистина по време на Криворазбраната цивилизация, (която не е сигурно дали не продължава и до днес) и силното френско влияние у нас е започнал да се формира елит, който да подражава именно на тези изтънчени френски образци. Но това е било толкова малка част от обществото, че на фона на българската патриархална традиция е било нещо странно и неразбираемо. Жените са били доволни да ги омъжат, па било то и не по любов. Заставали са прави с почитание и гордост, винаги зад седналия си съпруг (дори не и до него) за семейната снимка. И са били щастливи. Това е бил животът, това е била представата за благовъзпитани взаимоотношения.

И все още е под въпрос дали кавалерството въобще е успяло да пусне корени и традиции на родна почва. Но все пак малко от малко се е просмукало и дори по времето на комунизма е било срамно на осми март мъжете в колектива да не подарят цвете на всичките си колежки под бройка – може да са кранистки, кофражистки, бригадирки, но тогава всички са се сещали, че те са и жени. На големите осмомартенски банкети са се вдигали лирично нежни тостове за тази нежна част от обществото, целували са се ръце и са се промълвявали нежни думи.

Уви, този празник обаче сега е заклеймен като старомодно и забележете лицемерно минало. Изглежда, че на българските мъже винаги им е било неудобно да проявяват открито чувствата си. Въпреки че вече се тупат в косматите гърди, че са надживели чаршафа с дупка в средата и са едни от основните двигатели на революцията в секса, все още не са еволюирали дотолкова и в чувствата си. Като че ли им олекна това задължение да подаряват на всичките си колежки цветя и са доволни, че им остана само един “св. Валентин”, на който могат да бъдат романтични само с половинките си.

Разбира се това не е общо правило, а само единични случаи, колкото да ни накарат да се замислим.

Обикновено майките още от малки възпитават малките си момченца, че към жените трябва да се отнасят нежно и вежливо, да не ги бият и да не ги дърпат за косата, да им подаряват цветя. И всъщност това е и естественото желание на малките момченца, да спечелят вниманието на едно чаровно създание, било то русокосо или къдрокосо, чернокосо или просто по-палаво момиченце, което искат за приятел в игрите. Те страдат, ако то започне да обръща повече внимание на Иванчо, а не на тях и да предпочита неговата компания. Как да спечелят вниманието му – с побой над въпросния Иванчо и пряка елиминация или с подаръци и проява на галантност? У нас като че ли кавалерството е разцепено на две: мъжкарство и раболепие. Но защо момиченцата, малки и големи, си падат все по лошите момчета?

Дали пък това не спира естественото желание на момченцата да бъдат добри?

Популярна е репликата “бий ме, обичам те” и за да не се заблуди някой, това не е мисленето само на така нареченото простолюдие – без образование, без високи доходи и без жизнена перспектива.

Много жени – красиви, амбициозни, образовани, с кариера се утешават една друга, че всички мъже са еднакви и въпреки че техният не се държи достатъчно кавалерски и добре, е по-хубаво да не го сменя, защото следващият може да се окаже още по-голямо зло. Страх от самота ли е това или примирение с обстоятелствата? И трябва ли съвременната жена да поставя достойнството си под битието?

Или пък другата крайност, облечена в малка черна рокля и с нарцистичното име феминизъм. Кой създаде феминистките? Дали оттласквайки се от едната крайност жените не разпънаха ластика толкова силно, че е невъзможно той отново да се върне в нормалното си положение? Ако някой мъж се държи по-възпитано, по-галантно и има стил, който определено навремето би му отворил вратите към висшето общество, то днес му се лепва единствено обидното – гей.

И ако някой мъж плати сметката, то значи ли, че непременно жената трябва да му се чувства задължена? Това е една от най-спорните теми, които хората анонимно дискутират в интернет пространството и в нея се заключава цялото съвременно понятие за джентълменство.

Но отново има толкова различни и разнопосочни мнения. Много мъже, не смятат, че ако са поканили жена на среща било то на кино, вечеря или кафе, то е редно, нормално и напълно в реда на нещата да платят сметката. Не знам дали на дамите им се е случвало на вечеря да ги попитат – ти излезе с мен само по работа или ме възприемаш по така – и ако директно кажеш, че просто си решила да приемеш жеста, без да си безумно влюбена, то той демонстративно да си плати само своята част от сметката. Невероятно, но факт. Има мъже, които не могат да преглътнат дори това да платят една пица в повече, ако не могат да се надяват на това, че жената след това ще им се отплати подобаващо.

Докъде стигнахме със съвременния меркантилизъм? Дори една нищо и никаква пица да ни присяда, защото не сме сигурни с какви чувства и бъдещи претенции е поднесена тя. Затова дамите са прави, когато заемат отбранителна позиция и се натискат да си платят сметката, да не би да им се наложи после да я платят двойно или тройно кой знае под каква форма. Защото добрите обноски вече не са просто добри обноски. Някой е добър към теб, защото евентуално иска нещо. Чували ли сте израза, че ако ти трябва жена за секс, то най-добре да отидеш в Студентски град, защото срещу три водки може да си осигуриш такава за цяла вечер или пък да си вземеш ученичка, защото претенциите и са по-малки и не трябва да я водиш на скъпи ресторанти, а може да минеш с пуканки, кока кола и едно кино.

Друг е въпросът, че дори и да не им е в кръвта, все пак съвременните мъже знаят що е то кавалерство и ако искат да впечатлят избраната от тях дама се държат според предписанията в книжките, до момента, в който не й надянат брачната халка, след което се почва с ракийките, салатките и типично българските табиети. И горката Дулсинея разплакана се разписва анонимно по женските форуми да пита – как така, след като докато са били гаджета нейният любим й е подарявал плюшени мечета, водил я е къде ли не, глезел я е с какво ли не и изведнъж след сватбата, тя се е озовала в леглото със съвсем друг човек. Кое е истинското му лице и защо кавалерството така бързо се е изпарило и рутината е отстъпила място пред романтиката?

За съжаление именно поради този подход на мнозинството, истински възпитаните мъже остават на заден план, биват недооценени, недоразбрани, гледат ги с подозрение и търсят скрити и потайни помисли. За съвременната млада жена е нещо супер подозрително да срещне мъж, който да бъде учтив, интересен, забавен, да я кани на срещи и въпреки това да не иска нищо в замяна.

Излиза, че днешната цивилизация е по-крива от всякога. Ролите постоянно се разменят, очакванията са неясни и ценностите с всеки изминал ден девалвират. От това страдат и мъжете и жените. Да не говорим, че децата остават без качествени примери за подражание. Ако малките момченца не виждат, че да си кавалер е нещо ценно и уважавано в света на големите, логичният въпрос е защо да се правят на такива? И тук пада голямото ударение – ударът на отговорността към родителите – ако ние не им покажем как, не можем да очакваме от тях да се държат като кавалери и дами. Можем единствено да очакваме да мултиплицират моделите, които виждат около себе си. И ако погледнем бъдещето през тази перспектива, дали няма да се стреснем?