Замък от пясък и море спомени

Пясъчен замък е останал като самотна картина в съзнанието ми. И два чифта ръце, полудели от щастливо опиянение на движението на пръстите си, които ровеха пясъка и се прегръщаха трепетно... Беше много голям строеж – и като замисъл и като чисто душевно желание – ние създавахме своето общо бъдеще. Миди и камъни бяха темелите, а пясъка, залят с вода, се превръщаше в здрав бетон и с него давахме ход на мечтите си... На 2-3 етажа бяха широки, смело направени, нестандартно решени – като за нас. Морето беше свидетел на любовната идилия и с внимание правеше диги около двореца ни, така укротяваше вълните, че ги мислех за нежен влажен воал от синьо-зелена плазма, която просто ставаше част от нашето бъдеще. Дните и нощите не съм броила, те бяха разноцветни и заредени с фибри от коприна. Аз влизах и влизах във всеки следващ 24-часов кръг с увереността, че в неговите прегръдки ще усещам водовъртежа на необятната морска стихия като дадена дума за любов...
Любов. Аз – мюсюлманка, той – християнин. Родители, които явно не са обичали истински...
Морето не ме издаде, намериха ме роднини и бях прибрана – далеч от моя замък. Успях да взема само една кралска мида – от моя крал, който никога повече не видях.
С времето се научих да пътувам по света – мисълта ми – гъвкава и млада топеше прашните си крака на брега на морето и го чакаше. Двайсетте години, зашити с невидими конци във воалите на дрехата ми бяха прогонили и малкото кандидати за женитба – семейството ми отдавна се отрече от мен. Аз не спирах да търся нашия замък – вече сигурно е затрупан от водорасли, но нищо. Трябва да е станал по-хубав и различен от други домове, защото макар и след време, той ще ни чака. Трябва само да се намерим – както вълните се намират в лазура от светлина и изящество. Промяната на времето се постара да затрудни желанието ми да открия нашето място. Дано там е младостта ми, за да я преоткрия отново. Имам това право, защото не съм я изживяла. Тя чака твоята любов. Седнах на скала, за да почина, имах чувството, че повече няма да се върна тук. Очите ми ли са отслабнали или съм сбъркала мястото, нашия замък го нямаше. Възможността ме поведе по пясъка – на няколко метра напред е, а и ти сигурно ме чакаш. Морето ми се радваше, както някога, не ме е забравило. Чух щастливи гласове и спомена се върна. Отново млади и мокри се суетяхме около двореца от пясък, вярвайки, че вечно ще живеем в него, единствено с любовта си. Не си се променил... А жената до теб? Поне на половината на годините ти, дръзка, красива, гола...
Погледът ти се спря върху мен, сякаш ме позна, а аз закрих лицето си с кърпата. Момичето до тебе с радостни викове стъпка построения замък и се хвърли на врата ти. Нищо не беше същото. Само морето, нашето море...