Дълга, бяла рокля

Аз съм на .... години. Погледнах какво пише в сайта на Аз жената и видях, че има конкурс “Цветът на моята сватба”. Обръщението беше към момичетата, но аз още се чувствам момиче. И още си мисля каква ли щеше да бъде моята сватба, ако имах възможност да я организирам и подготвя точно както искам, защото при такива мероприятия разбрах, че винаги има някакъв компромис – като в брака и като във всяко отношение между повече от един човек. В действителност, цветът на моята сватба беше... черен. Да! Нямаше нито венчето, нито диадемата (а сега избор на каквото си искаш колкото искаш)... Нямах бялата дълга рокля, високата яка, високите обувки (което ме подсеща, че още не мога да ходя на толкова високи токове), до мен не стоеше и онзи красив латино мъж... Дори и бабите ми ги нямаше – остана ми само един дядо... А и гостите не присъстваха – бяхме се събрали както правят на Запад – тесен семеен кръг и няколко приятели. И танци нямаше – потанцувах няколко пъти с тати, с дядо (ау, какви хора изтропкахме с тях!)... Нямаше я бялата лимузина, и каретата беше отпътувала незнайно къде... Нямаше специалната украса в ресторанта... Като се замисля, нищо не беше както трябва – в църквата попът забрави да ни размени халките.

Но пък всичко беше както аз го исках! Всъщност не исках да се омъжвам. Не конкретно за този, а по принцип. Мечтите за сватба отдавна се смениха с мечти за един мъж, който е до мен винаги, когато имам нужда от него, да се обичаме и да живеем както на нас ни харесва. Не е важно да подпишеш някаква хартийка, защото ако не ти идва “отвътре”, тази хартийка няма да промени отношението и спокойния живот. И какво стана? – бях с черен панталон, с черна копринена блуза, с черни обувки. В косата си имах няколко бели цветчета, но без особена прическа. Съпругът ми беше и си остава много красив, но е много по- различен от онзи латино – красавец. Този също е много силен, но си беше в обикновен официален костюм. Отидохме в ресторант, където седяхме колкото си искаме, но.... винаги има едно “но” – този път е – ако си мислех, че латино – съпругът ми ще се научи да танцува (което така и не направи), имах надеждата, че настоящият ми съпруг ще обича да танцува и ще се научи – уви! Това мое желание не се сбъдна. Имаше желание, но не му стигна времето. Както и да е – за тази година, която измина оттогава, вече може да танцува, макар че сватбата не можем да повторим, но това вече не ме натъжава толкова много. Важното е, че с него сме много щастливи и се разбираме много добре.

А колкото до мечтите... Е, сега, ако трябва да си сбъдна мечтата от онези детски и не толкова детски години, имам възможност да я осъществя, но нямам желание. Нека си остане там – в онези години, когато още не бях видяла какво в действителност е животът и че има много по- важни неща от бялата рокля, танците и каретата, защото тях можем да имаме винаги. Но не и хората, които не можем да поканим на сватбата (моите баби, например) – трябва да се научим да показваме обичта си на тези, които я заслужават, за да може дори и когато не могат да участват в реализирането на мечтите, да знаем, че те са някъде около нас, в мислите ни, а ние сме в техните и са щастливи заедно с нас и също ни желаят най-хубавите неща и знаят, че е по-важно да живееш без много проблеми, отколкото да държиш роклята ти да бъде бяла или въобще да е рокля...