Искрящ рубин

Тя остана едва ли не на другия край на света, макар че беше само на сто километра.

Минаха няколко месеца и вече трескаво се подготвяхме за сватбата. Закипяха организации за оркестъра, ресторанта, църквата, видеото, фотото, кошничките, корделките и т.н. А моята рокля дали беше все още на манекена? Дойде и моментът на нашите облекла. Съпругът ми е малко високичък и трудно намерихме костюм. Но този на който се спряхме беше перфектен. Когато го пробва тръпки преминаваха през тялото ми. Той беше моя принц, с вкус и финес. Заедно купихме облеклото за него и тайно скроих план – реших, че той не трябва да ми вижда роклята преди сватбата. Не че държа на обичая, а исках да видя пламъка в очите му и възхищението когато ме види в сватбената рокля не в пробната, а в мига когато вратата се отвори и на нея застане неговият образ. Исках това да видя, този поглед и същевременно таях надежди, моята рокля да ме чака.

ДА – тя беше все още там, тя ме чакаше толкова месеци. Моята лична консултантка – майка ми беше възхитена. Бях щастлива. Подготовката мина и дойде мигът. Клаксоните разтуптяха сърцето ми, и с нетърпение очаквах вратата да се отвори и да видя "оня поглед". Тя се отвори, очите му засияха, впериха се в мен. Неговото момиче щеше да стане негова съпруга. Тези очи ме пронизаха, той си пое дъх, а моя дъх спря. Аз се почувствах като искрящ рубин (също като модела на роклята ми “Рубин”). Не само видях погледа, но и го запомних. Бях доволна че прекрасното му момиче е още по-прекрасна (според неговите думи). Радостта изпълни всички гости като ни видяха един до друг. Навсякъде летяха усмивки, въздишки, тук-там влажни погледи на неомъжените момичета. Те си мислят че тайно мечтаят, но сълзите ги издадоха. Аз ги видях и на ум им пожелах да ги споходи същото.

Преди прага си взех довиждане с мама и тати. Те ме изпратиха с любов.

Мили момичета, знайте, че ние сме най-прекрасното нещо в техния живот и това да ни видят булки е най-големият подарък. Нека да не забравяме родителите си, обичайте ги.

Това за мен бе истинската тръпка, а следващата бе не когато казах “ДА”, а когато ме обявиха с фамилията на съпруга ми. Тогава трепнах за миг, макар да бях подготвена. Вече бях негова, а той – мой. Веселието започна и с него нашият семеен живот. Обичаме се, обичайте се и вие.