„Срещата“ – Никол Сноу

Как бихте реагирали, ако се събудите в хотелската си стая, а огромен непознат мъж се къпе в банята? Да, наистина няма нищо малко у Брок Уинтроп...

Кашата е забъркана и дори не е по моя вина, но най-намръщеният мъж, когото съм срещала, решава да вземе нещата в свои ръце и се озоваваме на нещо като среща.

О, историята става още по-пикантна и нещата между нас се разгорещяват толкова, че месеци по-късно все още си мисля за мегагорещите му целувки под звездите.

А съдбата нанася поредния си удар! Не мислех, че ще го видя отново. Не и на новата ми отвратителна работа, от която отчаяно се нуждая. Но тогава се сблъсквам с него – буквално – и разбирам, че той е капризният милиардер и изпълнителен директор на компанията...

Направо изперквам, а той не спира да ми хвърля буреносни погледи. Можеш да режеш напрежението с нож... Опитвам просто да си върша работата, без да обръщам внимание на дръпнатото му държание, ала напразно.

Но какво е по-зле от една объркваща среща с влудяващия те шеф? Още една такава среща... Е, някой трябва да научи господин Намръщен да се усмихва!

Никол Сноу е автор на бестселъри в класациите на Wall Street Journal и USA Today. Продадени са над милион копия от нейните романи. Известна е на българските читатели с „Предложението“ и „Предизвиквам те“.

Откъс

Допивам си питието и бавно се отправям към невероятния президентски апартамент, който „Уинтроп“ ми предоставиха, надявайки се на възторжена рецензия.

Стаята, целият чудовищен апартамент с размерите на пентхаус, всъщност е прекрасен. Въздухът мирише на сандалово дърво и свежи орхидеи.

В центъра се откроява легло с балдахин, точно пред него има огромен кът за сядане и кухненски бокс. А покрай леглото, любимата ми част – двойни стъклени врати, които се отварят към внушителен вътрешен двор, издигащ се над океана.

За втори път, откакто го видях, оставам безмълвна и с отворена уста.

Мили боже, какъв късмет извадих само!

Голяма длъжница съм на Джен дори само за тази гледка.

Най-малкото, което мога да направя сега, е да щракна няколко снимки и да ги изпратя. Едва успях да събуя обувките си и да седна на плюшения шезлонг отвън и телефонът ми издава звук, че имам съобщение.

Джен: Как се чувстваш на Ланай? Имам предвид, като изключим най-секси стаята в целия свят.

Пайпър: Вълшебно е. Още веднъж, много ти благодаря!

Джен: Ако претовареният ми задник разполагаше с отпуска, щях да съм там с теб. Но поне мога да живея чрез снимките ти...

Пайпър: Определено ще дойдеш на следващото пътуване.

Джен: Сякаш мога да се измъкна за седмица от офиса, когато си поискам... този век. Но си поръчай питие на балкона и качи в инстаграм доказателство, ще се престоря, че съм там.

Пайпър: За вас винаги, госпожо.

О, наистина планирам да се насладя на този балкон, но от часовата разлика след седемчасовите полети с прекачване усещам в краката си олово.

След още двайсетина минути съзерцание на блестящото слънце, плъзгащо се към океана, влизам вътре и се сгромолясвам на огромното меко легло и прегръщам пухкавата бяла възглавница, докато се унасям.

Спала съм непробудно няколко часа.

Смътно си спомням, че се събуждам сгушена в дебелата мека бяла завивка и откривам, че все още съм напълно облечена.

Вече е нощ. Най-ярките звезди, които някога съм виждала, вече са заели мястото на слънцето отвъд прозореца, надвиснали над океана и девствения плаж като бляскави диаманти. Именно – като диаманти. Наистина.

Свалям панталоните и си обличам тениска, преди да се разположа пак в моето гнездо.

Затварям очи и отново потъвам в дълбок сън.

* * *

Плавам с малка лодка.

Тя прилича на очуканите рибарски лодчици, на които татко ни качваше преди години, когато беше в разцвета на силите си. Неговият смях беше толкова заразителен всеки път, когато изкарваше нова партида риба на палубата, а сребристите им люспи проблясваха като лъскави гирлянди.

Само че това не е познатото хладно и сиво вашингтонско крайбрежие.

Няма смеещ се татко, пищяща сестричка или риби с перки, които ще се превърнат в нечия вечеря.

Усмихвам се.

Тук е слънчево и топло. Искам да погълна всяка частица от тропическото слънце, сияещо отдалече. Само се надявам да съм взела със себе си достатъчно слънцезащитен крем и започвам да търся из чантата си, когато...

Туп!

Сърцето ми се качва в гърлото.

Какво, по дяволите, беше това?

Прозвуча като нещо голямо, удрящо се в дъното на лодката ми. Очите ми се стрелкат трескаво наоколо, проверявам дали някъде не е пробита и дали има вода, но...

Туп!

Отново притискам ръце към гърдите си.

Мисля, че идва от малката баня в каютата. Може би има някакъв проблем с водопроводната система. Започвам да се приближавам, за да видя какво става.

Точно когато прекрачвам вътре, се случва отново.

Туп, туп, туп!

Шумът отеква в ушите ми и целият свят се завърта край мен със съскане като прииждаща вода.

Да, потъваме, и единственото, което мога да направя, е да крещя, но така и не успявам.

Вместо това се изправям, а по челото ми се стичат капки пот.

Когато очите ми се отварят, е адски тъмно.

Къде съм?

О, точно така.

Не на потъващ кораб, а в огромно легло.

Посягам към телефона си и потупвам екрана, за да светне. Използвам фенерчето да огледам бавно стаята, позволявайки на мозъка ми да си припомни заобикалящата ме среда.

- Просто сън. Мили боже.

Въздъхвам и избърсвам челото си. Часовата разлика май ми се отразява по-силно, отколкото си мислех.

Продължавам да съм в красивата хотелска стая и вероятно разполагам с още няколко скъпоценни часа, преди алармата на телефона ми да се включи и денят ми да започне.

Усмихвам се на собствената си глупост.

Кой казва, че ми липсва въображение.

Гърлото ми обаче е пресъхнало. Провесвам крака през леглото, за да отида да пия вода и...

Туп!

Пак ли?

Какво, по дяволите, става?

Още ли сънувам? Ощипвам се по бедрото, за да проверя, и се намръщвам.

Ох. Добре, истина е.

Туп!

Определено е истина.

Вече съм будна и обсебена от ужасяващата мисъл, че блъскането не е само в главата ми.

Някой се движи в апартамента ми.

Кой? Защо? Какво, по дяволите, става?

Затаявам дъх в очакване.

Блъскането спира, но се дочуват по-слаби шумове.

Сякаш някой мести тежки неща и се опитва да го прави много тихо.

Това не е добре.

Кой би нахлул посред нощ в премиум стая? И как?

Винаги заключвам вратата и съм сигурна, че не съм пропуснала този път... нали така?

Преглъщам нервната буца, заседнала в гърлото ми.

Когато пътуваш, винаги трябва да си сигурна, че вратата ти е заключена. Татко ми втълпяваше това още от времето, когато бях на дванайсет и заминах на първата ми ски ваканция.

Сигурно е някой, който работи тук и е объркал графика си, или пък е сериен убиец...

Не виждам други варианти.

С треперещ дъх си представям венец от светли погребални цветя около профилната ми снимка в инстаграм и три думи в розови балончета. Почивай в мир.

Мили боже!

Да имам късмета да получа най-добрата стая в Ланай, само за да се окажа... разфасована на яхния.

Очите ми се стрелкат в тъмнината, вече посвикнали с нея.

Е, ако този тип иска парче от мен, няма да се дам толкова лесно. Господин Психо поне ще трябва да ме погледне в очите, преди да изцапа стаята с кръвта ми.

Вкаменена от напрежение, бавно се изправям и спирам, за да преценя откъде точно идва шумът.

От банята?

Може би все пак е камериерката? И защо ли сериен убиец ще си хареса точно моята баня?!

Но защо, по дяволите, камериерката, ако е тя, ще чисти банята ми – поглеждам към телефона си, за да проверя – в 2:37 ч сутринта?

Чувствам как кръвта се оттегля от лицето ми.

Връщам се пак към мисълта за серийния убиец.

Ако продължа да съм тиха, може би ще успея да го зашеметя, преди да забележи, че съм тук. Трябва да се възползвам от най-добрата възможност, докато мога – или поне да вдигна шум, така че някой от друг етаж да се обади на рецепцията.

Да, точно така, баща ми не е отгледал страхливка.

Ще го прогоня от стаята си, или ще умра, опитвайки да го изгоня.

Да видим кой кого, господинн Психо. Днес не ти е ден, избрал си грешното момиче.

Мислите ми се оказват по-смели от останалата част от мен.

Сърцето ми се дърпа като бясно куче на каишка с всяка моя стъпка към банята, където е източникът на тупкащия звук.

Вратата е полуотворена и замръзвам на място – определено не я оставих така.

Значи така...

Вероятно съм обречена, но поне да не се давам без бой.

Но как ще го прогоня с празни ръце?

С Мейзи гледаме твърде много филми на ужасите, за да свърша като тъпа гъска без съпротива.

Оглеждам стаята в търсене на нещо – каквото и да е, което да ми послужи като оръжие.

Но е хотелска стая все пак, дори и страхотна.

Няма кой знае колко неща, освен няколко лампи и декоративни произведения на изкуството.

Керамичната статуетка на зелена риба на масата може спокойно да пукне няколко черепа, но е твърде тежка за мен.

Може да взема бутилка вино от мини бара – но пък те са толкова малки, че не мога да си представя как въобще ще повалят някого.

Ами кухненският бокс. Предполагам, че мога да грабна един от столовете, но те са от масивно дърво, твърде обемисти, да не говорим да замахна към някого.

Ако оживея днес, за следващия път ще предвидя хладно оръжие в багажа си.

Очите ми търсят отчаяно и накрая попадат на нощното шкафче.

Там, гордо изправена, в мен се взира кристална лампа.

Грабвам я и тръгвам към банята.

Само че не се сетих да я изключа от електрическата мрежа. Кафявият кабел се опъва и рязко ме дърпа назад.

- Мамка му!

Става още по-лошо. Успявам да го оплета около крака на нощното шкафче.

Спокойно, Пипа – мисля си, наблюдавайки как масата се клати.

Правя опит да се втурна, за да я освободя, но кабелът се е омотал около крака по-здраво, отколкото предполагам, и цялата маса се сгромолясва.

Проклятие.

Мъртва съм.

Издишвам тежко, стискам очи и се моля натрапникът да не се втурне към мен.

Няма как да е пропуснал подобен шум, сякаш слон е влязъл в стъкларски магазин. Моят сериен убиец вече знае, че съм тук.

А сега!

Успокоявам се леко, стисвам здраво лампата с две ръце, готова да го цапардосам по главата. Когато никой не се втурва насам, спирам за малко и освобождавам лампата от контакта.

След това отново се промъквам към банята, като всяка стъпка се превръща в абсолютно мъчение.

Кофти идея, но е единственият ми ход.

Вратата на банята напълно ли е затворена сега? Ивицата се е свила и пропуска малко светлина, достатъчна, за да надникна вътре.

Ама защо да си правя труда?

Крайно време е да отворя вратата и просто... да моля за пощада, обаче не мога.

Не и като си представя какво ме чака от другата страна.

Не влизай със замах. Ами ако все пак е камериерката или някой от поддръжката? Може някоя тръба да се е спукала...

Толкова ми се иска да намеря някакъв смисъл във всичко това.

Разтреперана, притискам лице към процепа светлина.

Определено се чува тихо съскане като от вода. Душ, мисля си, хиляди малки капчици дъжд, пръскащи се в твърда повърхност.

Възможно ли е наистина да е човек от поддръжката и да са пропуснали да ме уведомят?

Може ли да се окаже толкова просто?

Но в три часа сутринта, без каквото и да е предупреждение? Меко казано, изглежда скандално.

Все пак може да е спукана тръба или повреда.

Поставям ръка на вратата, готова да я отворя и да приема съдбата си.

В крайна сметка я открехвам с още няколко сантиметра.

Душът се чува все по-силно.

Първоначално не мога да видя нищо през стъклената част на кабината.

Но когато силуетът се раздвижва в стелещата се мъгла...

Мили боже.

Добре. Поеми си дълбоко въздух, Пипа!

Така, персоналът едва ли ще се къпе в банята ми. Можем да изключим тези невинни грешки от уравнението.

Преди минута бях решила да бъда въплъщение на Госпожица Удряй, но всичкият адреналин, който ме тласка така близо до сигурната смърт, внезапно се изпари.

Лампата в потната ми ръка сякаш тежи цял тон.

Наистина, ама наистина не искам да го правя.

Но каква друга възможност имам?

Просто да се изправя и да изчакам Господин Психо изпод душа да дойде и да ме заколи в леглото? Или да изтичам към входната врата с викове и да се моля да не ме настигне, докато чакам частния асансьор на етажа?

Никакъв шанс.

Не разполагам нито с време, нито с възможности. Трябва да действам.

Отварям вратата, стискайки лампата като бухалка.

Преди години играех софтбол. Бива ме. Знам го със сигурност.

Има ли нещо на тази земя, което можеше да ме подготви за това, което ме очакваше зад вратата?

... секси серийните убийци броят ли се?

Защото мъжът в банята е абсолютен „Джи Кю“ модел.

Над метър осемдесет и пет мускулна стена, обвита от пара. Явно си пада по горещата вода.

Нужни са няколко секунди очите ми да проникнат през мъглата, но съм в състояние да различа нещо повече, когато той се раздвижва.

Гледката е повече от удовлетворителна.

На книжния пазар от 14 ноември 2023 г.
Обем: 464 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-760-5
Корична цена: 19 лв.