Голямото нещо е малкото, оценено по достойнство

Преди около година на профилактичен гинекологичен преглед се оказа, че трябва да ми направят биопсия със съмнения за рак на шийката на матката. Не е толкова сериозно – знам, а и не е гаранция, че имам рак. Но в семейството ми има хора, които починаха от рак и точно в този момент имах и приятел с подобна диагноза (той вече не е между живите).

Истината е, че тази диагноза много ме разстрои и хвърли в дълги и безрезултатни размисли. Изследванията бяха много противоречиви, защото едното изследване е отрицателно, а другото – положително и налага биопсия. Но аз се притеснявах и се чувствах самотна. Онази самота, която те измъчва и не можеш да споделиш болката си с никого. Не знаеш какво да правиш, обмисляш вариантите и се чувстваш безпомощен.

Имаше човек, който знаех, че ме обича, но с когото се бяхме скарали преди няколко месеца. И колкото и егоистично и отчаяно да Ви звучи по едно странно стечение на обстоятелствата на едно далечно и изморително пътешествие ние се събрахме отново. Какви чудеса правят морето, пясъкът, вълните и най-вече многото километри далече от дома. Исках да съм щастлива поне за малко, след толкова много разочарования и болка. А след това... след това бях решила да направя изследването като се прибера и каквото е писано да става, да става.

Някои от теориите за появата на рака са изградени на факта, че хората сами си причиняват тази болест с много стрес, напрежение и лошото влияние и отрицателна енергия на околните. Склонна съм да вярвам в това. И може би поради тази причина реших да си подаря малко щастие. Направих си биопсията и моят приятел беше до мен. Не ме оставяше сама и през другите тежки моменти от живота ми. Даряваше ме с радост, щастие и спокойствие. И може би защото съм щастлива или защото първоначалните изследвания бяха противоречиви, но се оказа, че в момента нямам рак и риск от появата му. Не знам какво ще стане следващата година или след 5 години. Но е хубаво да се радваш на мига и да черпиш от живота с пълни шепи докато можеш. Не трябва да оставяш нещата за утре, защото утре може и да няма.

В такива моменти се питаш “Защо не се порадвах на слънцето докато можех или на топлия есенен дъжд? Защо не забелязвах малките неща, а чаках нещо голямо, което така и не идваше.” То няма да дойде. Защото както пропускаме малките неща, така ще пропуснем и него. Голямото нещо е малкото, оценено по достойнство.

И аз мисля, че се научих да ги търся и да им се радвам. Отново се усмихвам и тази усмивка е искрена и идва от сърцето ми. Радвам се на снежинките навън като дете, което за първи път вижда сняг. Усмихвам се на хората, колкото и сърдито да гледат насреща ми и знаете ли, в отговор и те ми се усмихват. Колко малко му трябва на човек, нали!

Благодаря на човека до мен, който ме обича и подкрепя и се надявам да му връщам поне малка част от това, с което той ме дарява!

От участие в конкурса “Мигът променил живота ни”