За домашното насилие и връзката с нарцисист от първо лице: Бяхме идеалната двойка пред хората

През изминалата 2024-а година институции и неправителствени организации отбелязаха, че има трайна тенденция за увеличаване на случаите на домашно насилие. Някои от тези случаи, за съжаление, завършват с фатален изход.

Вярвам, че за проблемите трябва да се говори, отговорно и без затваряне на очите, защото когато си затваряме очите, се случват трагедии и страданието е огромно. Затова днес ще ви разкажа историята на една млада жена, избягала от кошмара на домашното насилие. Майка на малко момченце. 

Влюбва се на 22 години, а той е с 21 години по-голям от нея, и ѝ обещава всичко, за което тя мечтае. Казва ѝ, че иска тя да е майката на детето му. Че ще сбъднат своята мечта – ще са семейство, ще живеят мирно в къща в планината, сред прелестната природа. Любовта е бурна, страстна и изглежда като от филм. Ражда им се детенце. Но идилията свършва тук.

Зад стените на дома им отекват крясъци, обиди, заплахи, удари. Младата жена не може да повярва, че това е „любовта“ му. Дълго време прикрива тормоза и контрола му върху живота ѝ, върху мислите ѝ дори, докато не идва момент, в който знае, че трябва да си тръгне, преди да е станало твърде късно. Преди и нейната история да бъде част от тъжна новинарска емисия.

Тази смела млада жена се казва Ванеса Петкова и има куража да сподели своята история публично, за да даде сила и на други жени в нейната ситуация. Но най-вече, както тя самата споделя: за да не забрави какво е преживяла. Защото понякога човек иска да забрави и сам се заблуждава, че „може би не е било толкова страшно“. Но думите в това интервю са истински и дано бъдат сигнална лампа за други, които се чудят да избягат или да останат. 

Това е историята на Ванеса.

Представете се с няколко изречения как се казвате и с какво се занимавате. 

Казвам се Ванеса, на 25 години съм и в момента съм по майчинство. Преди това се занимавах с йога като йога учител на деца и възрастни. Бях и учителка по английски. И двете професии ги оставих, за да бъда доброволец в един проект за пермакултура, което беше голям завой в живота ми. И оттогава се отдадох на живот в природата, градинарство и това ми остана най-дълбоко като интерес на душата. 

Вие споделихте в социалните мрежи накратко своята история по един много личен и искрен начин. Разказахте, че сте имали връзка с човек, който ви е манипулирал и упражнил форма на насилие върху вас. Защо решихте да споделите това, каква беше целта ви?

Аз наистина бях много на ръба дали да споделя това нещо и дори го премислях с дни. Но вътрешният ми порив да го напиша беше най-вече заради мен самата. Защото тази наша сага се води от дълго време и осъзнах, че колкото повече го крия, не го споделям, не го съобщавам, толкова повече залитам да вярвам, че всъщност нищо не се е случило чак толкова много и не е чак толкова сериозно.

Затова исках да го излея цялото пред толкова много хора във Фейсбук, които са ми приятели, за да мога да чуя и тяхната обратна връзка, а и за да го имам вече изкарано все едно пред света. Да си го напомням след време, да се връщам и да ги чета тези неща. Дори и коментарите да ми седят в съзнанието, за да знам, че това наистина не трябва да се толерира.

Това ми беше първоначалната идея, но след това се появиха и още, а именно, че има много други момичета, жени, които са в подобно положение и това ще им помогне и на тях.

Отделно и за общността, в която съм – споделянето там е много ценно и важно, защото ние си се знаем. Те също са чували части от историята, това би помогнало и на тях да реагират и да говорят дори с бащата на детето ми, за промяната, която е необходима да се направи. Да вземат някаква позиция и да може нещо да се случи по-общностно, да тръгне от общностното към нашите лични отношения. 

Да поговорим за вашия опит – как започна всичко при вас, имаше ли знаци, че партньорът ви има черти на насилник? 

Насилник и нарцисизъм разбирам все повече, че се нарича това нещо. И което е напълно неосъзнато при хората, които го имат. Имало е знаци още в началото, които аз обаче съвсем не съм знаела, че са такива знаци. 

Започването на нашата връзка беше много рязко, много бурно, много категорично и от първия ден, в който се запознахме, той ми каза, че иска да има дете от мен, че ще се оженим, че ще живеем в къщата му в планината и т. н., и за едно момиче на 22 години, каквото бях аз тогава, ми се стори изключително магическо и романтично.

Това сваляне на звезди, тези огромни жестове, мислех, че това е истинската любов. И сега все повече разбирам, че това не е начинът, по който трябва да се случат спокойно нещата. Това е един от първите по-значителни знаци. 

След това във времето друго, което ми направи впечатление, може би първият път, когато моята вътрешна камбанка удари, беше, когато чух как той се изразява за предишната си връзка, как говори за предишната си жена, от която има и дете.

Колко беше сигурен, че тя е изцяло виновна за всичко, че тя е луда, че той няма никаква вина и че дори той е нейна жертва. А жената го напуска поради много подобни причини, поради които и аз, но с нея нямах никаква връзка, тя не желаеше да си общуваме. И аз също бях убеждавана, че тя няма да иска да говори с мен, но винаги ми стоеше вътрешно интуитивно, че това не е съвсем така и че не може да говори така за майката на детето си... но да, тогава бях доста влюбена и реших да избера на кого да вярвам в този момент. 

Да, любовта има това свойство понякога, да ни заслепява и обърква. А какво ви накара да прекратите връзката, кое влоши нещата и ги направи непоносими?

Опитвала съм да прекратявам връзката ни многократно, но винаги е имало някакви обстоятелства, които са пречели това да се случи като това, че нямах къде да отида да живея с детето и други материални неща, не знаех как ще се справям с грижите за него.

Това, което ме накара най-накрая да го реша категорично беше една ситуация, в която той започна да ме гони навън, докато сме в къщата в планината, където представете си, няма никой, няма улици, аз съм без кола.

Преди това продължително имаше обиждане, набеждаване и моето емоционално състояние беше критично зле. След това се обадих в полицията, социалните се свързаха с мен след сигнала, но за съжаление, от полицията не срещнах нужната подкрепа. По-скоро не им се занимаваше с този случай, тъй като живеем на доста трудно достижимо място с кола, беше късно вечерта и ме посъветваха да изчакам до понеделник, а ситуацията беше в петък. И в понеделник да си отида до Кюстендил и да пусна там жалба и молба за незабавна защита.

Аз казах „Добре“, а между другото, това той го слуша през цялото време, разговорът с полицията. Аз казах добре тогава, помолих го да остана, той се съгласи първоначално, но след това превърна тези два дни, които трябваше да изчакам, в пълен ад за мен.

Искаше да ме изгони, като това е неговата форма за доминация, над пространството, над мен. Спираше тока и с детето стояхме на тъмно... Дори ми викна полиция, за да ме изведат мен и детето с полиция, но полицаите не го направиха. Разбраха за какво става въпрос и казаха да изчакаме до понеделник да видим какво ще се случи.

В тези два дни се опитвах да го моля да престане, да се променят нещата, опитвах да му обясня, че това е много зле и дори не можех да проумея как му дава сърцето да се държи по такъв начин. Цялата агония, през която минах през тези два дни много ме замисли и осъзнах, че това единствено се повтаря и се влошава и че този път като изляза, не трябва да се връщам, защото ми е излишно. Излишно е за мен, за детето ми и това беше.

В понеделник дойдоха социалните да направят проверка и си тръгнах. Беше много интересен ден тогава... денят на семейството, на свети Мина. Така усетих силна връзка с този светец в целия процес. Това ме крепеше в този момент. 

Нашият разговор ще бъде прочетен от много жени в подобна ситуация. Какво бихте им казали? 

Да не потъпкват себе си. Нито една жена не бива да потъпква достойнството си за когото и да било.

Да споделят, да търсят мнението на близки, на хора, които виждат като авторитет, да споделят и да говорят колкото се може повече, защото обратната връзка от другите е изключително важна. Колкото и да са лични взаимоотношенията, и колкото и да не знаем на един човек какво точно му се случва, това е много важна стъпка. 

Последното, което на мен продължава да ми помага е упованието в Бог, в някаква по-висша сила, която да те води и в която да вярваш, че всичко ще бъде наред, но се иска сила и смелост, за да постигнеш спокойствието, което заслужаваш. 

Силни думи. Във вашата публикация пишете, че „обществото ни е крайно емоционално ампутирано към подобни случки и трябва да се стигне до убийство, за да се сетим да реагираме“. Защо сме такова общество и какви са начините да се променим? Един от начините според мен е това, което вие правите – споделяте историята си, давате кураж и на други жени, но не трябват ли и по-големи мерки да се вземат?

Мерките и да трябва да са по-големи, те са в ръцете на всеки един човек индивидуално. 

Причините са много, най-вече може би идват от предишните поколения, при които е било нормално жената да бъде унижавана, потъпквана от мъжа, да не ѝ се чува думата, да няма равнопоставена позиция до него и това е на нашите предци мисленето, което ние сме наследили и под някаква форма продължава да живее. 

Много хора все още са изцяло с този манталитет и според мен, стъпка по стъпка, този процес ще върви, но истината е, че колкото повече говорим и знаем как да реагираме в такива ситуации, и тук нямам предвид да набеждаваме човека, който е насилник, да спасяваме т. нар. жертва, а по-скоро имам предвид да имаме емоционалната интелигентност да покажем състрадание и към двете страни, но да сме достатъчно твърди, за да знаем, че човекът, който в случая вреди, трябва да бъде отстранен от другия, да се спазва дистанция, и този, който е бил наранен, да получи подкрепата, да получи валидиране на чувствата си. 

Приятелите, семейството му да го поемат и да се погрижат за него, без да има обвинения и без в същото време да се насърчава агресия към човека, който е бил насилник. 

По-скоро да се види по какъв начин може да му се помогне и на него, защото аз наистина смятам, че това са психически или психологически отклонения, които се зараждат още в детството, и затова бях написала, че трябва да внимаваме как отглеждаме децата си, защото когато са малки, се заражда този модел, който след това продължава в един възрастен, който не знае как да се държи в едни партньорски взаимоотношения. 

След като споделихте така публично своята история, срещнахте ли подкрепа от близки, приятели, познати?

Срещнах доста словесна подкрепа, морална подкрепа от близки и познати. Помощта, която семейството ми ми оказа е несравнима, те винаги могат да помогнат най-искрено.

Но имах и разочарования. Очаквах от някои хора нещо, което не получих. Очаквах разни неща, така да го кажа, които не се случват, но това са и моите представи, които аз виждам, че не е нужно това да е реалността и всеки помага доколкото той може и доколкото му стига капацитетът и доколкото разбира какво се случва.

Защото има много хора, които не са имали досег до такива връзки, независимо дали партньорски или дори работодателски, който не е имал такова преживяване, той не може напълно да вникне какво се е случило, не може дори да го повярва и не може да окаже тази подкрепа, от която имаме нужда хората, които сме го преживели.

Може би тези хора, които ме накараха да се почувствам най-добре, най-сигурно, най-подкрепена, са хора, които са минали през нещо такова и които вече са го преживели, осъзнали и преработили. Защото срещнах хора, които са го преживели, но не са го преработили и при тях реакцията дори към това, което съм написала, беше много осъдителна, просто защото в тях все още тлее този проблем, с който не могат вътрешно да се справят и да се изправят пред него. 

Друго, което споделяте е, че вашите познати никога не биха предположили, че с бившия ви партньор сте били в ситуация на насилие/дисбаланс. На какво го отдавате? Че другият се е преструвал много добре или че хората виждат само това, което искат?

И двете ги има, но и аз също се преструвах много добре. Защото някак в социалните мрежи, а и не само, и навън като излизаме по събития и се срещаме с хора,  има го това неписано правило, че трябва да сме добре – да изглеждаме добре, всичко да ни е наред, да сме усмихнати, ведри, приветливи, да кажем нещо хубаво, с което да зарадваме и другите, и това създава вътрешно напрежение и дори дисонанс, че това, което наистина преживяваме може да бъде показано така лесно и откровено, и пряко.

Дори аз самата съм влизала в това объркване, когато нещо ми се случва да не го кажа директно, а да се правя все едно нищо не се случва. Просто защото вече съм толкова в инерцията в това да съм „винаги добре“, че няма място, където да се изрази нещо друго. 

„Ако някой наистина те обича няма да ходиш на тръни до него, да се опитваш по всякакъв начин да го задоволиш, от страх да не те накаже или отхвърли отново…“ – това е част от вашето послание в социалните мрежи. Как виждате любовта днес, каква трябва да е връзката или респективно партньорът, който наистина ви обича?

Доста разсъждавам над това напоследък, но преди да опиша как си го представям, искам да кажа, че както и да си мислим, че ги виждаме нещата или искаме определени качества в партньора или любовта, която търсим, ние първо трябва да видим дали можем да си позволим да я получим, дали наистина можем да бъдем привлечени от тези идеалистични качества, които някой може да ни предложи.

Иначе за любовта и партньорите – най-важното е да има едно огромно, дълбоко уважение към личността, към свободата на всеки един човек и оттам да може да се роди една искра на топлота, на топли взаимоотношения, на благост, на грижа. Така го усещам за момента. Но аз все още съм в търсене и преработка на моите вътрешни дилеми. 

Благодаря ви, че споделихте така искрено вашата история и вярвам, че по този начин давате кураж на много жени в подобна ситуация и те да усетят сила.

Да, и да намерят гласа си и да говорят открито за тези проблеми, да не се наричат теми табу, да няма притеснения, а да има просто човешко споделяне на съдбите. Никой не е лишен от предизвикателства в живота. При всеки човек идват под една или друга форма и споделянето единствено може да ни обогатява.

Какво е вашето пожелание към читателите ни?

Пожелавам на всеки да бъде автентичен, възможно най-автентичен и да се чувства свободен да се защитава, да се изразява, да знае мястото си и къде се намира, да знае какво отстоява. А на жените... да пазим достойнството си. Това е много, много важно. 

* * *

Къде можете да потърсите помощ, ако сте претърпели насилие:

• Телефон за спешни случаи 112;
• 0800 1 8676, 02 981 7686 - Национална гореща телефонна линия за пострадали от насилие на Фондация "Асоциация Анимус".
• 0800 11 977 - национална телефонна линия, която се поддържа от сдружение "Алианс за защита от насилие, основано на пола", и предлага денонощна консултация, специализирана подкрепа и насочване в случаи на домашно насилие.

Свързани статии

„Да си поговорим“ – грижата на Az-jenata.bg за емоционалното здраве на жените

Защо много хора живеят в състояние на война и как да я спечелят – в първия епизод на „Да си поговорим“

Свързани статии

Психолог Петя Георгиева: Избирайте отношения, които ви дават сила, а не изразходват вашата