Биляна Котева. Снимка: личен архив.
Биляна Котева е психотерапевт и създател на платформата "1 наум", в която родители могат да споделят свободно за своите трудности в отглеждането и възпитанието на децата. Биляна Котева е и треньор по емоционална интелигентност. В момента завършва „Детско-юношеска психология“. Работи с деца и родители за преодоляване на конфликти в семейството.
Поканихме я за разговор в проекта ни "Да си поговорим", за да ни разкаже какви са най-честите трудности, за които я търсят родителите, какво представлява емоционалната интелигентност и как да я тренираме. Как да спрем да изпитваме вина, че не сме "перфектни родители" и да открием щастието в родителството и партньорските отношения.
"1 наум" е родителска платформа, място за родители, което функционира вече 7 години и основната цел е да свързва родителите със специалисти, както и с други родители, за да си помагаме взаимно.
Слоганът е "Родителите трябва да си помагаме", защото наистина е трудно и заедно, със сигурност, можем повече.
Защото от двете чертички нататък винаги сме с едно наум - детето - в главата. Тази метафора се превърна в името на платформата. Напоследък виждам и другото значение, че е добре да си имаме „едно наум“, за да развиваме критичността си.
Вие работите с родители и деца, като им помагате да преодоляват конфликти и да се разбират по-добре. Какви са най-честите проблеми в общуването, за които ви търсят родителите?
Различни са заявките, с които ме търсят. Много често това е някаква трудност при детето и моята роля е да давам малко повече информация, свързана с това дали е нормативна криза, труден период, който има потенциал да премине по по-добър начин или пък е трудност, която предизвиква повече въпроси и съответно изисква евентуално намеса.
Те са много свързани. Понякога много нормативни трудности като колики, зъбоникнене или прием на детето в ясла или в детска градина - това са неща с нормативна страна, стават повод да видим нещо по-голямо. На никой не му се случва безболезнено, но се преценява доколко родителите могат да се справят с тази трудност и доколко търсят да си я спестят. И ако е така, защо е така. Защото винаги има причина и тя се търси, за да се премахне, а не за да се квалифицира човекът като справящ се или несправящ се.
Това, което виждам като тенденция при нас, съвременните родители е, че в момента, в който нещо е трудно, започваме да се чудим нормално ли е да е трудно. И започваме да търсим проблем или се опитваме да го направим по-лесно. Тогава много често влизаме в един омагьосан кръг на бързи и лесни решения.
Разбира се, всеки има нужда от подкрепа в трудността. Дали е нормално или не, спира да има значение, когато всъщност се усеща трудно. Тогава обаче има избор - да се втурнем да решаваме проблема и да стане по-лесно или да приемем, че е трудно, да потърсим подкрепа за себе си и да дадем подкрепа и на детето/бебето да премине през трудността. Някои трудности е важно да се случат.
Невинаги е необходимо една трудност да бъде облекчавана, защото понякога като облекчаваме нещо, това води до затрудняване в друго. Или пък намалява капацитета за поносимост.
Когато човек е свикнал да смята, че всеки дискомфорт е нещо, с което трябва да се справи, а не просто да преодолее и да премине нататък, започва много болестно да възприема всичко, което му се случва. И понякога с тези свръхмерки, които взимаме, всъщност обричаме и себе си, и детето си да има по-ниска поносимост към трудности например. Защото в самото начало особено, родителите и децата са много свързани и съответно от начина, по който ние възприемаме една трудност, зависи това детето как ще я възприема, а не толкова обективно колко голяма или малка е тя.
Тук се връщам на въпроса за конфликтите - повече ли е детето или повече родителите.
Когато има трудност да се преодолее едно неудобство, търсим разковничето в това до каква степен родителите са обединени в решението, което взимат и доколко се подкрепят. Защото, колкото и да е тъмно, трудно и страшно, когато имаш някой до себе си, който е в същото положение, това много помага.
И там много често се вижда как родителите са на различно мнение, независимо как подхождат към решението на въпроса, всъщност в основата стои точно това - единият иска да се облекчава, а другият да се търпи например. И това е най-големият проблем, независимо кой надделява, защото тогава започва една борба на съдържателно ниво: "Аз попитах педиатъра или специалиста, или приятелка, и той ми каза еди-си-какво." Целта е да се убеди другият.
Когато се опитваш да убедиш някого в нещо, той може да остане с усещането, че не е разбран, че не е активна част в решаването на проблема и става така, че проблемът от една нормативна трудност става семеен. Защото в основата е неразбирателството между родителите, което може да е явно - единият наистина да упорства, а може и да не е явно - привидно да е съгласен: „ОК, правим, каквото кажеш“ - така отговорността остава в единия, в този, който казва как - най-често майките са в тази роля. А тази отговорност натежава за един. Но и в двата варианта резултатът де факто се случва при детето.
Всъщност конфликтите и това да не сме съгласни един с друг са много логични, много нормативни. Ние сме различни хора и това, че сме едно семейство, партньори и родители, не значи, че винаги ще сме на едно мнение. Не това се търси.
Напротив, целта е да сме на различни позиции, защото това означава, че виждаме дадената трудност по различен начин. Което всъщност много обогатява. Много е важно родителите да са на различни позиции, за да виждат проблема по-цялостно.
Тук е разковничето - не е целта да убедиш другия в твоето, а да се опитате взаимно да се разберете и да видите цялостната картина. И от тази позиция вече заедно да се намери някакво градивно решение, което да върши работа и на двамата. Буквално, то може и да е трето такова. Не казвам да е компромисно, нещо по средата, което е най-логичното в една такава ситуация, а напротив, може да е нещо съвсем различно. Или единият да приеме решението на другия, но наистина да го приеме, а не привидно. Без да се чувства некомпетентен или несправящ се.
Аз затова ще си позволя да го подчертая - изключително важно за едно дете е да има тези две перспективи - и на двамата партньори. Това по някакъв начин оформя перспектива, в която има варианти. Иначе ако само един човек взима решения за детето - става симбиотична връзка, която не се разчупва и не се разширява до ситуация, в която човек да има много изходи, а не само един.
Защото, когато в една ситуация има само един изход, става сякаш тунелно - или напред или назад. А много често, тук е мястото на психологията и психотерапията, в една конкретна ситуация човек да вижда повече алтернативи.
Може би звучи много амбициозно, но е добре да има колкото се може повече алтернативи, за да има избор там, където се вижда само една посока. Да се виждат повече варианти за реакция. Това е огромният ни стремеж да имаме повече варианти и да не се чувстваме жертви. А да избираме - с волята и отговорността си. Заедно. Тръгвайки от различни позиции - да успяваме да се обединим около една.
Като че ли се запазва тенденцията майките да са по-активни или поне такива са моите наблюдения. Има и някаква биологична обосновка за това. В крайна сметка майката износва бебето, тя го кърми и го обгрижва в началото. Съответно връзката на майката и бебето е много по-тясна и по-непосредствена в самото начало.
Съвсем логично и очаквано е майките да са много по-активни в обгрижването и отглеждането на децата. Но тази активност води до много голяма сензитивност на майките. Ставаме много тревожни и бдителни за всякакви промени, които са свързани със здравето и поведението на детето.
И ето тук пак идва другата перспектива. Аз условно ще я нарека бащина, макар че в съвременния контекст това може да е доста разчупено, но да кажем човекът, който е малко по-встрани.
Когато имаме топла връзка с този човек, разбираме се и не дискредитираме мнението му с доводи като "ти постоянно работиш", "няма те", "ти откъде знаеш", „не се интересуваш достатъчно“, тогава имаме шанса да видим картината по-реално.
Понякога майките имаме склонност да задълбаваме в проблема. Една пъпка да я виждаме като варицела или още по-зле - малария. А когато другият родител има един малко по-страничен поглед, това може да внесе малко повече реалност. Но това, че единият е твърде тревожен и хиперболизира проблема го кара да възприема другия като неглижиращ проблема. И се започват спорове от рода на: „мързи те да отидем на лекар, затова си затваряш очите“ и веднага отговорът отсреща: „Ти си луда, ще подлудиш и детето с твоите истерии“.
Генерално родителската вина е нещо, което автоматично се включва още преди раждането на бебето. Тя е захранена от желанието ни да сме добри родители и съмнението, че ще се справим.
Справяме се, доколкото е възможно. Правим възможно най-доброто за своите деца. А вината често се подсилва в сравнението. И може би тук е на място паралелът, който правим със социалните мрежи, със сравнението с другите, колко добре се справят те, как изглежда, че се справят по-добре от нас.
А пък ето "аз не изглеждам перфектно, не се грижа, може би, не давам най-доброто на детето си, което дават другите в социалните мрежи". Това е вина, която много съвременни родители изпитват.
И е важно да я преодолеем. Вие много хубаво казахте, че вината е емоция. Но е такъв тип първична емоция, реактивна. Т.е. под вината има нещо друго. И е важно да търсим какво има под вината, а не да се оставяме вината да ни води. Защото в момента, в който вината ни води, това неминуемо пак стига до онзи тунел, за който говорех, от безсилие.
Ако аз прекарам целия си живот в това да не съм виновен за нищо, това е един живот прекаран в страх и избягване на трудности и препятствия. Само и само да не съм виновен, нещо да не причиня, някой да не се сърди, нещо да не се случи и т.н. В този смисъл, за да преобразуваме вината, както попитахте, е важно да видим какво има отдолу. Защото отдолу може да има много неща. Много често стои идеята за недостатъчност. „Иска ми се да съм по-добър, а ми е много трудно.“
И пак се появяват партньорските отношения. Ако през тази емоция на страх, на недостатъчност, на желание за по-добро, партньорите успяват да се свържат, те биха могли да понесат много по-градивно отговорността за едно решение. Защото едно решение никога не е безкрайно ясно. Рядко дилемите са избор между Добро и Лошо.
Дилемите винаги са по някакъв начин смесени. В този смисъл има едно известно напрежение, което причинява вина, причинява и несигурност. И се издържа най-градивно, когато двамата партньори се обединят. Може да не знаем правилно ли е това или грешно, но сме заедно в това. И го издържаме. И тук е моментът да кажа, че няма решения, които да са фатални. Често се съсредоточаваме в решението, а не в начина. А всъщност акцентът е в начина. Не е важно какво ще решим - да сме по-строги родители или по-либерални например, а дали сме заедно и как изминаваме пътя до решението.
Детето всъщност няма нужда да тренира емоционалната си интелигентност. Така или иначе то я тренира. Тези, които имаме нужда от трениране, сме родителите.
В този смисъл тренирането на емоционалната интелигентност е там, където формираме собствения си усет.
Какво са емоциите? Те са, най-общо казано, един вътрешен ориентир, който ни насочва тогава, когато имаме някакви ситуации. Нещо като вътрешни сетива. А в достъпа до емоциите или в разпознаването им може да стане така, че работим само с реактивните.
Вината, както Ви казах, е там. Завистта, тя също е емоция и тя е там. Гневът, той е ясно, че е реактивна емоция и той е там. Започваме да функционираме на едно много по-повърхностно ниво, което по-често ни обърква, отколкото да ни насочва. А не такава е идеята на емоциите.
И тогава, когато правим някакво действие на базата на завист, тревога, гняв, то шансът да се объркаме е много голям. И да го правим не заради нас, а заради другите - "някой да не си помисли нещо".
Срамът също е там, пропуснах да го кажа. „Някой да не си помисли, че съм лоша майка.“, „Някой да не си помисли, че съм безотговорна.“
Много често се засягаме на това дали сме добри родители, защото на всички родители ни е много важно да сме добри родители. И много се стараем в тази посока. И когато някой се опита да дискредитира това, той сякаш докосва раната.
Спираме да ползваме собствения си усет и да имаме доверие на него, все едно го дискредитираме и минаваме на по-повърхностно ниво. В този смисъл, важно е родителите да успяваме да сме в контакт с емоциите си - реактивните и по-дълбоките, независимо какви са те, защото те не са добри и лоши. Всяка емоция има функция.
А функцията на гнева е да защитава. Той не е лоша емоция. Не трябва да не сме гневни, но тогава когато сме гневни, значи някой по някакъв начин ни застъпва границите. И гневът идва да ни защити. Завистта също, тя може да ориентира. "Ти имаш нещо, което го искам и аз." Или пък навежда на идеята, че отдолу има някаква тъга. „Нещо не съм получил. Искам нещо, а нямам достъп до него.“ И за това завистта става много свирепа, когато границата между това, което искам и това, което мога да постигна, става много голяма. „Искам нещо, а то ми е напълно непостижимо.“
В този смисъл, в момента, в който изпитваме някоя от реактивните емоции, (неслучайно говоря за гнева и завистта, защото са набедени като лоши емоции), идеята е не да се закачим за това и да си кажем "колко ужасно е да изпитвам такива неща". А всъщност да се опитаме да се поразровим. Да видим какво има отдолу. Защо така се разгневих? Защо това ме кара да завиждам и да ми е неприятно? Макар да са полезни и да казах, че няма лоши и добри емоции, всъщност гневът, страхът, завистта, те са неприятни като усещане.
И човек гледа да излезе бързо от неприятното. Но тук смисълът е не да бързаме да излезем, а да видим какво има отдолу. Напомням за бързите решения от първите Ви въпроси. Не бързаме да бягаме и да се извадим от ситуацията - а да я обмислим и тогава да я решим.
Понеже ме попитахте как тренираме децата на емоционална интелигентност, а аз Ви казах, че ние не ги тренираме. Но когато тренираме себе си, те през нашия пример, започват да се учат.
Децата в началото имат много малък толеранс, капацитет и търпимост към всякакви ситуации. Включително и радостните - на всички вероятно ни се е случвало да се опитваме да успокоим пощуряло от игра дете. Те са изключително реактивни. И когато виждат, че всъщност ние успяваме по някакъв начин, те в един момент, през това, че ние сме регулирани, успяват да се регулират, посредством нас.
Това създава тяхната емоционална интелигентност. В този смисъл ние нищо не правим на децата - тези карти с емоции, снимки, това е едно голо знание, което на детето нищо не му говори, ако примерът, който вижда в родителите си, е различен. Нищо лошо към тези помощни материали, но те не вършат никаква работа, ако ние не си вършим работата като родители.
Не може ние да не сме емоционално интелигентни, обаче да успеем да научим детето на емоционална интелигентност с помагала. Това не става и не работи. Това е като ние да се храним нездравословно, но на детето да предлагаме само здравословна храна. И това, че като го сложим да легне, хапваме по един шоколад и то не ни вижда, изобщо не значи, че няма да възприеме примера. Тези неща много ясно се „виждат“ и усещат, макар да не са пред очите.
Сложен въпрос. Едва ли мога да дам рецепта, но колкото повече сме в досег с емоциите си и дълбочината на емоциите, които имаме, толкова по-наясно сме със себе си и това, което искаме.
Иначе се заблуждаваме и объркваме от това, което другите искат. Например, гледаме, че някой е бил някъде на почивка или се е снимал по някакъв начин някъде или има някаква дреха, чанта, успех, че дори и справяне с детето и започваме да възприемаме всичко като постижение и завистта започва да ни води. А нейната функция е само да ни покаже, че тук има нещо. И трябва да видим какво. Често тук става пречупването - вместо по-надълбоко, отиваме настрани. Което в пример изглежда така: Появява се завистта, която казва само „Колко хубаво, искам и аз“. И тук имаме да я видим - „Какво искам? Какво не ми стига? Дали няма как да е по-добре“. Но гледайки към себе си, а не към другите и към това, което аз нямам в сравнение с тях.
Когато човек не е наясно с това кое е неговото, се създава едно неудовлетворение и никога нищо не е достатъчно.
Ако има нещо, което може да функционира като формула, това е да имаме по-топла връзка с емоциите си. И по-топла връзка с другия партньор. Да знаем, че той не е врагът, ние не трябва да го убеждаваме, да му се караме, мъчим и т.н. А по-скоро да си споделяме и да се сплотяваме, както в по-трудните моменти, така и в моментите на отпускане. Защото няма определение какво е щастие, но това, което знаем е, че е свързано с някакво отпускане. И когато успеем в тези паузи да си вземем това отпускане, то ни стига, за да разтоварим това, което ни е натоварило и да се заредим за следващото.
Но се замислям и за това колко често работя с двойки, а и индивидуално с хора, които са объркани в това какво искат, къде им е смисълът, и става така, че голяма част от работата е да се опитам да им съдействам да намерят собствения си вътрешен ориентир. Защото моят смисъл не е техният смисъл. Но имам ресурса, с който бих могла да съдействам да открият по някакъв начин пътя към емоциите си и това вече води към смисъла. Личният смисъл.
Когато знам кое ме радва, кое ме напряга, кое ме стресира, кое ме дразни, ама мен лично, а не по принцип кое е дразнещо и кое - напрягащо, тогава имам вариант да намеря личния ми вариант на щастие.
И като казах всичко това, важно ми е да кажа за нормата - "не е нормално еди-си-кое" или "кой нормален човек би се радвал на еди-си-кое", това е много субективно и много често, когато хванем такъв общ принцип целта е да засрамим някого.
Коя майка ще си остави детето само на площадката и ще седи на пейка да си почива или коя майка няма да заведе детето си на лекар веднага след първите симптоми на разболяване или кой родител ще си заведе още кашлящо дете на детски рожден ден. Всякакви такива неща, те целят основно да засрамят и са израз на страх. Това ни е начинът да се пазим.
Но, когато не изхождаме от себе си, а ползваме нормата, тогава - едно, че не сме достатъчно смели да зададем въпрос от първо лице, а и по някакъв начин вместо да се разберем с човека отсреща - ние го блокираме. Нормата ли защитаваме или защитаваме собственото си решение? Дава ли се шанс изобщо на другия да каже: "Да, сгреших" или е затворена и тази врата? Защото на кой човек не му се е случвало нещо, което не е съвсем редно или не е съвсем правилно, могъл е да помисли малко повече, но в момента, в който по този начин бива поставено, то става засрамващо и неразрешимо, не е градивно.
Тук се връщам в самото начало, когато ме попитахте за платформата, това беше мотивацията ми за създаването ѝ - да няма родители, които да сочат с пръст и да се опитваме, когато можем, да помагаме, а да не засрамваме. Защото това затваря и не помага.
Ако искаш да помогнеш, има начини да се помогне на човек, а когато му кажеш "Ама ти от Марс ли падаш, как ми задаваш такива въпроси", това всъщност по какъв начин помага? Изобщо не помага. Тук прозират на този, който засрамва, неговият страх и желание да се покаже като по-добър родител. Кой иска да се показва като по-добър родител? Този, който се съмнява в себе си. Но това е нещо, върху което аз много дълги години съм мислила, работила, учила и някак я правя тази връзка.
В момента, в който си уязвим и търсиш помощ и отсреща някой реагира по този начин, ти нямаш капацитета да ги осмислиш всичките тези неща. Директно се засягаш и си казваш "Аз за нищо не ставам. Хората ги знаят тези работи, а аз не." или започваш да се защитаваш…, а най-градивно е просто да подминеш това, което не ти върши работа.
Точно така. Много е неприятно, защото един уязвим човек решава да сподели нещо, а отсреща получава реакция от типа "На нормалните хора такива неща не им се случват". Което освен, че не помага, те кара да се чувстваш още по-зле. А и не е вярно. Точно на нормалните хора им се случват най-различни неща. Никой от нищо не е застрахован.
Благодаря Ви за милите думи! Не знам дали е така, но може би по този начин намерих своя смисъл. Намерих смисъл в това да помагам на хората да се свързват по-добре със себе и с другите. И го приемам като мисия.
Аз вярвам, че ако има някаква квинтесенция на всичко, тя е в отношенията, а не само в постиженията. И балансът между тях. Не може без материалната страна, но когато тя стане водеща - нещо се измества и се губи. Обикновено това са способността за свързване и смисълът.
Като човек, занимаващ се с психология и психотерапия аз също минах през много дълъг и личен път. То е просто неизбежно в тази професия. Школовката е такава, че няма как да не мине първо през теб цялото това нещо, преди да започнеш да работиш с хора.
За мен беше много освобождаващо и вярвам, че има смисъл в това повече хора да се докоснат до по-автентичния си начин на живот, до себе си и да живеят с идеята, че са достатъчни такива, каквито са.
Тогава биха могли да намерят удовлетворение и щастие, както Вие го нарекохте, и тогава, когато има трудности, защото те са неизбежни за всички, ще намират начин да ги преодоляват с подкрепа, а не с избягване.
Снимки: istock
Над 21 000 земетресения в Санторини, туристическият сезон е една неизвестна 
Шест сходни характеристики на всички успешните жени 
Отхвърлен от Тръмп: Защо Келог отказа да говори пред репортери в Киев? 
В София ще правят общинско дружество за доставка на ток 
Бяла приказка – блестящата Лейди Гага в рокля като булчински букет 
Специален празник в клана Бекъм 
Старата любов ръжда не хваща – Кендъл Дженър се върна при Девин Букър 
4 зодии, готови за променяща живота им трансформация 
Може ли сексът да подобри сърдечно-съдовото здраве? 
Маслото от чиа може да забави косопада 
Синдром на Расмусен – рядко, но сериозно неврологично заболяване 
За какво са полезни фурмите? 
Меркурий в Риби носи мощ и късмет на 4 зодии 
Парис Хилтън: Искам децата ми да са най-добри приятели 
Итън Слейтър: Невероятно горд съм с Ариана 
Травис Келси и Тейлър Суифт може да се сгодят на ваканцията си 
продава, Двустаен апартамент, 65 m2 София, Люлин 8, 169000 EUR 
продава, Къща, 194 m2 София, Бъкстон, 500000 EUR 
продава, Тристаен апартамент, 117 m2 Бургас област, гр.Поморие, 159500 EUR 
продава, Тристаен апартамент, 122 m2 Пловдив, Остромила, 159146 EUR 
