Вие бяхте в петък на кръглата маса за ограничаване на рака на маточната шийка. Вашето мнение – до колко са полезни и не се ли превръщат такива събития в празно говорене?
\nОпределено смятам, че подобни публични дискусии са полезни, но непременно след всяка от тях трябва да има някаква крачка напред – нещо направено, устойчиво и в посока на крайната цел. Тук не намирам много устойчив резултат, освен, че ваксините са влезли в препоръчителния списък. Но пък съзнавам, че това е крачка напред и че тези процеси са бавни. Биха били по-интензивни, ако не обсъждахме еднократно, веднъж в годината тази тема. Кампанийното отношение към даден проблем трудно води до неговото бързо решаване.
\nКак виждате решението на този проблем в България? Оптимист ли сте, че в скоро време нещо ще се случи – ще се приеме национална програма за ваксинация или скрийнинг за рак на маточната шийка?
\nНе, не съм оптимист. По много причини. Ключовата между тях е, че не сме обединени в действията си – граждани, експерти, политици. Организацията, която представлявам, работи упорито в последните 5 години за въвеждане на Национален антираков план. Това понятие влезе в лексиката на здравната политика в България чрез нас. Ние сме онези, които създадоха условията и съдействаха да се приеме Декларацията на парламента за ограничаване и контрол на онкологичните заболявания в България, но ние здравна политика не можем да правим. Готови сме да съдействаме за всяка позитивна крачка в тази посока. На ход са политиците ни.
\nКакво конкретно прави вашата организация по този въпрос?
В последните 5 години ние упорито работим за национална антиракова здравна политика. Мога аргументирано да твърдя, че ние внесохме в България понятието Национален антираков план, организирахме европейски форум в София (2008 г.) http://www.parliament.bg/bg/gallery/ID/352 с участието на експерти от Европа и света, лобисти и европейски политици, след който парламентът прие цитираната по-горе Декларация. Според нея антираковата политика „ставаше“ приоритет и изработването на антираков план беше първа задача. След известно време, с протекциите на наши партньори от европейски пациентски обединения имахме възможност да подарим на държавата готов антираков план. Запознахме с този документ почти всички експерти в България, които се занимават с онкология в лицето на научните им дружества, те го припознаха като необходим и полезен стратегически документ и подписаха меморандум, съгласявайки се да се включат в „побългаряването“ му. Всичко това в един ужасно студен ден на по-миналата късна есен. Помня, че хората стояха с палтата си в неотоплената зала, но никой не си тръгна преди да приключи. Цялата тази документация е предоставена в Министерство на здравеопазването, но движение в посока работа с днешна дата не сме установили. Необходимо е този обем документи да се представи на Министерски съвет, оттам в Народното събрание и когато се прави държавният бюджет, да се заделят суми за национален популационен скрийнинг, регистри и всичко останало. Дано някога стигне до Министерски съвет! Ние повече от това не можем да направим, струва ми се...
Имайки в предвид рака като цяло, крият ли българите тази болест от близки и колеги? Промени ли се отношението ни с годините?
И да, и не... Много хора преосмислиха отношението си към тази болест, но все още има много закостенялост в масовите представи за нея. Тук трябва да се работи с позитивни и обективни факти години наред, без прекъсване. Страхът е враг на всяка разумна постъпка като тази да отидеш на профилактичен преглед. Страхът е причина и за други недомислия като това да уволниш от работа човек с диагноза, за да не се заразиш... Време е да превъзмогнем страховете си и да вървим една крачка преди болестта.
Трябва ли да се крие и ако не – защо е важно?
Това е много личен въпрос. Всеки решава за себе си дали му е полезно да споделя цялата истина за това, което му се случва. Има хора, зависими от това да получават подкрепа отвсякъде. Други смятат, че е прекалено лично. Трети търсят начин да са полезни на другите, като споделят опита си. Мисля, че психолозите могат да помогнат на всеки пациент да вземе правилното решение за себе си.
За какво най-често ви звънят на горещия телефон?
Според отчетите на оператора, най-обсъжданите теми са:
- пътят на пациента през здравната система – къде да потърси помощ, кои са специализираните здравни заведения, кого конкретно да попита за важна информация? Тук има много отговори http://oncobg.info/cat_46/scat_69 (Наръчник_на_пациента)
- лекарствата – закъснения, липси, медиация между МЗ, болницата и пациента
- социални услуги – къде да подадат молба за някаква помощ, на какво имат право?
- психологическа консултация – търсят достъп до центъра ни, в който могат да се срещнат с психолог.
Само богатите ли могат да се излекуват от рак?
Това е един от митовете, роден от горчивия опит на пациенти, препънали се в тресавището на здравната ни система. Много често, в безсилието си, хората са склонни да се оставят да бъдат изнудвани. Хора всякакви... Убедена съм обаче, че гражданите трябва да отстояват правата си на момента, в който бъдат нарушени, а не да чакат някой друг да направи това вместо тях после, утре, догодина, а през това време те само да се възмущават. Имали сме случаи на пациент, който беше платил неправомерно на лекар, а след това дойде да иска от нас да му върнем парите обратно...
Смятате ли, че някога медицината ще намери лек за рака?
Искрено се надявам! Вярвам в това! Как иначе? Без вяра светът е загубен. Знам, че на някого тази вяра може да се стори наивна, но безверието за мен е по-голяма заплаха от наивността.
Вашето пожелание към българските жени?
Живейте в мир със себе си! Освободете се от чувство за вина и търсете хубавото във всичко, което ни се случва и заобикаля. Щастливите хора боледуват по-малко. Факт!
Прочетете още: