Мариана Жикич на 40-тия си рожден ден гостува на Az-jenata.bg

Носителката на „Аскеер“ актрисата Мариана Жикич днес има рожден ден и навършва 40 години. Ето интервю, което тя даде специално за читателите на Az-jenata.bg.

Само ден, след като гледах Мариана Жикич в ролята на капризната кукла Барби в „Лудориите на Веско и Барби“ – постановката за деца на театър „Възраждане“, имах удоволствието да се наслаждавам на невероятното й превъплъщение в ролята на Дора в „Сексуалните неврози на нашите родители“ от Лукас Берфус, под режисурата на Николай Поляков, за която през 2008 г. бе удостоена с „Аскеер“ за водеща женска роля. Контрастът между двете роли е огромен, а актрисата е толкова убедителна и истинска и в двете! Също както и в други нейни изпълнения, с които очарова публиката на театъра – в „Кралицата на красотата от малкия град“ от Мартин Макдона и „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън – и двете постановки на режисьора Йосиф Сърчаджиев, както и в пиесите на режисьорката Бина Харалампиева „Капан за мишки“ от Агата Кристи и „Опасен завой“ от Джон Пристли. Освен в театъра, Мариана има и над 15 роли на големия екран, сред които във филмите „Една калория нежност“ и „Жребият“ на режисьорката Иванка Гръбчева, в „Здравей бабо“, реж. Мариана Евстатиева, в „Опашката на дявола“, реж. Д. Петков. За познавачите Мариана е професионалист-перфекционист на сцената, а в живота е един усмихнат, лъчезарен и съвсем земен човек, очевидно чужд на „звездната“ суета.

Да бъдете актриса – това ли е била детската Ви мечта?
Наистина, още от дете исках да съм актриса. Но исках да стана и гимнастичка. Само че един ден, когато бях в 5-ти клас, ме заведоха на стадион „Васил Левски“ и като видях какво умеят връстничките ми, които тренираха художествена гимнастика, разбрах, че просто съм закъсняла.

Какъв е Вашият път до професионалната сцена?
На театрални представления ме водеше баща ми. А още от малка обичах да играя. Когато бях на 7-8-годишна възраст, се случваше вечер да ме събудят, за да развеселя компанията вкъщи. Имитирах пред тях хора, например баща си, като обличах неговия балтон, слагах си неговия каскет и се правех на него. На 18 години ме приеха във ВИТИЗ и на приемния изпит също се наложи да изиграя мъжка роля. Завърших при проф. Елена Баева и проф. Атанас Атанасов, с прекъсване на следването, защото не ходех на лекции, когато бях влюбена. Десет години работих като барман, защото винаги съм искала да имам самостоятелност и да помагам на родителите си.

Чувствате ли се звезда след награждаването Ви с „Аскеер“? Промениха ли се взаимоотношенията Ви с колегите?
По-скоро не. Сега повече се вълнувам за други колеги, които са номинирани за награди. Например тази година нашият млад колега Петър Лъджев е номиниран в категорията „дебют“ за ролята на Алберто Берторели в постановката на театъра „Ало, ало“ . Стискам му палци. Най-важно е да съм значима за децата ми, за мъжа до мен и за приятелите ми. На сцената всеки път може да си на върха, но може и да се срутиш, да се сринеш. Ако това се случи – криво ти е и се нахъсваш, че другият път ще стане.

Как гледате на дилемата „театър или кино“? Налага ли Ви се да правите такъв избор?
Имала съм моменти, когато е трябвало да избера между театъра и киното. Отказвала съм роли в киното и не съжалявам за това. Театърът е моята любов. Но човек невинаги прави зрели избори. Например на 18-годишна възраст избрах да отида със Свободен театър на турне в Истанбул, вместо да участвам във филм с Иван Андонов, и повече нямах този шанс. Скоро, обаче, започват снимките на нов български филм, в който приех да изпълнявам главната роля.

Театър „Възраждане“, в който играете от 1998 г., е уникален по рода си. Мотото на театъра „Малко място, много за гледане“ съвсем точно улавя духа му. За тези, които не са го посещавали, ще поясня, че разстоянието между сцената и актьорите, от една страна, и публиката – от друга, е наистина малко, и създава неповторима атмосфера и усещане у зрителя, че едва ли не участва в действията. Но как се отразява това на Вашата работа?
Обичам да играя в нашия театър. Свикнала съм с близостта на публиката, от която понякога, по време на представление усещам нечий парфюм, а и тя сигурно също усеща моя. Но имам приятелки, големи актриси, които се чудят как играем така, и признават, че при нас би им било трудно.

Какви са впечатленията Ви от публиката?
В театъра вече има и много млади хора, които сами идват, без да чакат организирани посещения. И това е добре. А иначе като гледам по репортажи как 14-15-годишни младежи скачат и вият на поп-фолк и чалга концерти, просто ми е мъчно за тях.

Вие имате и една по-специална публика, с която малко театри могат да се похвалят. Как гледате на театралните постановки за деца, в които участвате, и на уникалния начин, по който общувате с детската публика по време на представлението и след него?
Много отговорно! И непрекъснато го казвам на колегите без деца. Нямаме право на грешка пред децата. Помня едно представление, в което една майка непрекъснато говореше по телефона си в залата, докато най-накрая самото дете не издържа и й каза: „Мамо, затвори този телефон! Пречиш ми да гледам.“ А благодарение на идеята на първия директор на театър „Възраждане“ Георги Георгиев, и днес след всяко представление ние изпращаме децата извън залата, и те могат да докоснат любимите си герои, да разговарят с тях и дори да се снимат заедно. Децата много се радват.

Кои са Вашите „любими“ в професията – любима роля, любим сценичен партньор, любим режисьор?
Любимата ми роля е от постановката „Капан за мишки“ по Агата Кристи на режисьорката, с която много обичам да работя – Бина Харалампиева. Любима е и ролята ми в „Двама на люлката“ на режисьора Йосиф Сърчаджиев, с когото също ми е приятно да работя. Също и Дора от „Сексуалните неврози на нашите родители“, и героинята ми в „Кралицата на красотата от малкия град“. Благодарна съм и на Иванка Гръбчева за ролите ми в нейните филми. А любимите ми сценични партньори – не мога да определя, обичам ги всичките, всеки път е предизвикателство да играя с тях. Някои от тях са и мои добри приятели. Например напоследък сме много близки с Ивет Радулова, защото често си партнираме на сцената.

Коя роля бихте искали да изиграете и с кои Ваши колеги?
Няма определена роля, която искам да изиграя, може би нещо комедийно. Имам две близки приятелки, с които се надявам да играя – Ирини Жамбонас и Анастасия Ингилизова. Исках да работя и с Крикор Азарян, който, за съжаление, вече не е между нас. Режисьорът избира актьора за ролята. Аз зная, че ще ме поискат за роля. Егото ми не страда, ако в конкретен случай не ме изберат. Като ми дадат роля, смятам, че тя си е за мен.

Когато подготвяте определена роля, чие мнение е важно за Вас?
Вслушвам се и в мнението на хората, от които зависи едно представление – тези, които се занимават с осветлението, звука, помощник-режисьора. Те са голям критерий, различен и независим от колегите ми на сцената. По техните отзиви съдя как може да реагира публиката.

На сцената имате много лица, в зависимост от ролята. А какви са Вашите житейски роли, какъв човек сте в дома си, сред семейството, близките, приятелите?
Имам 5-годишна дъщеря Мила, родена е на 12 декември. С нея, с баща й Роберт Янакиев, с Ния – негова дъщеря от предишен брак, и с племенника ми – син на сестра ми, обичаме да прекарваме ваканциите заедно петимата. Аз съм открит човек. И винаги съм била човек, който вярва, не просто оптимист – вярвам в хората, не в религията. Вярвам безусловно в приятелите си.

Кои роли според Вас са по-сложни – житейските или професионалните?
В живота е по-трудно, в театъра винаги може да се поправиш, ако сгрешиш, има и следващо представление.

Професията Ви изисква често да сте извън дома вечер. Как съчетавате работата със семейството, родителите подкрепят ли Ви?
Майка ми ми помага да гледа детето, когато и двамата с Роберт сме заети. Тя ми е верен приятел, добър другар, винаги застава зад мен, подкрепя ме. С баща ми, който е вече на 81 години, имаме невероятна връзка, за която думата „любов“ е малка дума. Всяка вечер се чуваме и си казваме: „Татко, обичам те.“, „Мариана, обичам те.“ Имам и втора, духовна майка – леля Веска, която отвори за мен света на книгите.

Какво е за Вас като жена значението на мъжа до Вас?
На 30-годишна възраст намерих човека до себе си. Роберт беше мой приятел от 20 години, не мислех, че може да бъде мъжа до мен. Когато го срещнах като жена, той беше семеен човек. Наранихме други хора. Но си давам сметка, че не бих могла да бъда с друг мъж. Представях си, че ако не срещна приятеля, партньора, човека, от когото да настръхна, ще живея с много деца и вероятно без мъж. Когато срещнах Роберт като жена, спрях да се страхувам, за всичко. Той ме вълнува непрекъснато. Битът не ни пречи, както и фактът, че сме заедно и в работата, и у дома. Това ни прави щастливи. Той продължава да ме вълнува като мъж.

Каква е според Вас тайната за хармоничната връзка между мъжа и жената?
Човек трябва да бъде себе си, да може да бъде себе си, когато е с другия. Другият да не ти ограби свободата. Аз съм раним човек и не приемам „нещо като“ брак или съдружие, свързано с примирение. Това е като затвор, не си го представям за себе си. „Компромис“ е за мен много грозна и порочна дума. Не търся и не правя компромиси. Трябва да можеш да бъдеш щастлив и свободен с човека до себе си.

Как обичате да прекарвате свободното си време?
Обичам да бъда с децата, с Роберт и с приятели. Това е най-смисленото. Обичам и сама да ходя на театър, кино, концерти. Обичам джаза и от 14-годишна ходя на джаз концерти.

Кое е любимото Ви място за почивка в България?
Навсякъде в България, мястото не е толкова важно, важни са хората. Чувствам се еднакво добре и на скъпи места, и на по-непретенциозни, стига да съм в хубава компания.

Кои са любимите Ви цветове, ястия и рецепти?
Любимите ми цветове са черно и бяло. Обичам много салатите. Обичам много да ям плодове и зеленчуци. Не съм много добра готвачка, напоследък разчитам майката на Роберт да ми помогне да се науча на някои неща. А бях на 16-17 години, когато сама направих супа борш по рецепта, дадена ми от баща ми, който беше сервитьор в Руския клуб – стана страхотна, всички много я харесаха.

Щастлив човек ли сте?
Намирам се там, където искам. Аз предизвиквам положителните неща в моя живот. Никога не се отчайвам, когато ми затворят някоя врата. Смятам, че всяка истина не е твоята. Някой те предава, ти предаваш, дори без да разбереш. Щастието ми щеше да бъде пълно, ако не са ме напускали приятели. Приятелка, която не ми е колежка и с която няма какво да делим, се раздели с мен наскоро. И сега се питам защо. В същия ден ми предложиха главна роля в киното. Не успях да й се зарадвам истински, мислех за раздялата. А иначе имам много и все верни приятели. Веднъж подложих един такъв приятел на професионално изпитание – по време на представлението „Капан за мишки“ излязох от сцената, защото се разсмях. И никой от публиката не разбра, че Таня Захова изигра като монолог сцена, която е диалог с моята героиня.

За какво мечтаете? Ако сега пред Вас се появи златната рибка, кои ще бъдат Вашите три желания?
Да сме живи и здрави! Децата да са щастливи, и трите. Много живот за мен и за всички, които обичам – семейството и приятелите. А в света да има мир! Не мечтая за роли и материални неща, те идват сами, когато човек е отворен и си пожелава нещо много силно. Така стана и с дъщеря ми Мила – пожелах си я и бях много щастлива, като я родих.

Бележка на автора:
Така, без маска и без грим, видях зад кулисите актрисата Мариана Жикич, която на 4-ти април навършва 40 години. Въпреки, че обича срещите с приятели, родената под знака на „овен“ актриса не предвижда купон за кръглата годишнина. „Купонът“, обаче, остава за нейните почитатели и за истинските ценители на театралното изкуство, за които „шоуто трябва да продължи“ на сцената на столичния театър “Възраждане“.

Снимка 2: Мариана Жикич в „Сексуалните неврози на нашите родители“
Снимка 3: Мариана Жикич и Робърт Янакиев в „Криворазбраната цивилизация“
 

* Автор: Анна Димитрова