Снимка: Личен архив
Роза Николова е българска актриса и учен. Родена е в гр. София. Завършва Театралния факултет на НАТФИЗ. През 1988 г. заедно с Мирослав Цветанов и художничката Диляна Николова основават първия частен куклен театър МКТ „Слон“. Изявена българска актриса с международно признание. Пресъздава на сцената над 50 роли, голяма част от които са награждавани на престижни международни фестивали. Гастролирала е по сцените на почти всички континенти.
От колко годишна се занимавате с театър?
Всъщност вече цял живот. Аз имам по-голям брат – писателят Николай Вълчинов. Когато бях дете, той вече беше в групата 4X4 и се готвеше да кандидатства във ВИТИЗ, където и завърши актьорско майсторство и режисура за драматичен театър при големия Дановски. Дори ме беше взел на една от сбирките на класа им в дома на професора. Този кабинет, пълен с книги, в който аз стоях притихнала отзад и виждах само голата глава на Дановски над коженото му кресло, който тихо говореше на насядалите около него по килима студенти – благоговеещи, попиващи всичко, никога няма да забравя.
Моят голям брат Николай е и първият ми истински учител по театър, бих казала по всичко. Неговите приятели казват за него, че беше „последният енциклопедист“, „истинска ренесансова личност“, аз го наричам светещият човек.
Какво Ви привлече в тази професия?
В началото, че можеш да сътворяваш светове. Днес вече и още нещо – аз вярвам, че човек тръгва от божественото, извървява свой път на духа и вече по-извисен се стреми към Бог. Не мога да го обясня по-точно. Но в последните ми спектакли това е – завръщането към Бог. Особено в „Омагьосаният файтон“ по К. Галчински и в спектакъла, над който работим в момента – „Когато времето беше дете“ по Ръдиард Киплинг.
Днешната съвременност обича ли куклените актриси?
Не зная. Аз мисля, че кукленият театър е доста непознато изкуство, колкото и абсурдно да звучи, това се отнася и за част от творците му.
Кукленият театър е театърът на символа, на знака, на нещата, изведени до техния дух и смисъл.
Подвежда думата „кукла“ – свързва се подсъзнателно с дете, с нещо, което е по-наивно, „по-незнаещо“. За съжаление има и такива постановки. Аз никого не осъждам за това, разбира се. Просто правя и харесвам друг театър.
При древните – египтяни, гърци и китайци, куклите за куклен театър имат сакрална стойност.
Но сега се сетих за един много скъп за мен спомен: след едно от представленията в Мексико на фестивала в град Пачука – се беше наредила опашка от възрастни, до сцената. Преводачката ми обясни, че искат да ми докоснат роклята за късмет, а така и не разбрах какво виждаха в мен. Една жена държеше малко момиченце с огромни тъмни очи – все едно видях себе си, аз го вдигнах и го прегърнах, а тя се разплака и взе да благодари...
Имате ли време за семейството и дома?
Разбира се. Не може да правиш изкуство, ако не обичаш някого. Най-важното нещо за мен са именно хората, тези – най-близките особено много. На първо място моят прекрасен син Пламен, Миро, с когото живея и работя, и в голяма степен е и мой учител по театър едновременно, моите брат и сестра Диляна и Николай и въпреки, че вече ги няма майка и татко, баба ми и дядо ми... Моят свят.
Коя е любимата ви постановка?
„Омагьосаният файтон“ . Тя е най-близо до това, което искам да си изясня и да споделя.
Обичам и всичко, което съм правила, те са като различни периоди от живота ми – нещо като детството „Мечо Пух“, юношеството („Котаракът с чизми“ и „Честит рожден ден“) и т. н.
На духа. На моите търсения и намирания, припознавания.
Иначе има много спектакли, на други хора, които отсявам за себе си във времето – една постановка на Театър Сказка от Абакан, която гледах като студентка на международен фестивал – до тогава още си търсех определението за театър с кукла. Странното е, че години по-късно именно в Абакан, именно Театър Сказка ни покани на големия техен фестивал „Чир Чайан“ с „Омагьосаният файтон“. Там и получихме най-голямото си признание – 2009 Култпроект „Золотая маска“ му присъди наградата за един от най добрите десет спектакъла на годината.
Друг, който много ме е впечатлил е Стивън Мотръм, с когото се запознахме на фестивала в Мексико сити. Накрая на неговия спектакъл, марионетката – един чичко с шапка и костюм, той го постави на миниатюрно кресло пред миниатюрен телевизор. И си тръгна. Излезе от светлия кръг, в който живееха двамата – Мотръм, който го оживяваше и куклата. Изглеждаше като че я остави без дъх. Куклата „умря“. И изведнъж, тя сама „въздъхна “ и почна да „диша“ Все едно спеше. Мотръм спря и я погледна. Това беше и краят на спектакъла.
Как ви действа детската публика?
Погрешно е да се гледа с пренебрежение на детето, само защото е дете. Споменете си детството си и ще се уверите, че оценките ви за добро и лошо, хубаво и грозно, справедливо и несправедливо са същите. За мен детето всъщност е възрастен, без достатъчно опит. Мисля, че заслужава това, което заслужава всяка публика. Споделяне. И доказателство за това е и една от последните ни награди – освен специалната на журито, взехме и тази на детското жури, а спектакълът е за възрастни. А не я присъдиха тези единайсет деца на спектаклите за деца – това е прецедент, мисля показателен.
Любимо място?
Местата от детството ми – едно море, една къща до гора от брези, къщите с комини зад стената на задния двор на кооперацията ни на „Волгоград“, улиците на моите спомени. Лозенец.
За съжаление сега ги няма... Много тъгувам за това. Бях очарована, че човек може да се разрови по улиците, описани в „Тримата мускетари“. И това е факт.
Понякога в сънищата си се разхождам из моя изгубен свят.
Сега най-любимо място ми е една малка махала в Стара планина.
Мога с часове да седя и на пуст плаж до морето.
Любим цвят?
Всички цветове са прекрасни, трудно е да се каже. Обичам и черния сред тях – той за мен блести със скритата топлина на огънче, събрала в себе си цветовете. Обличам се предимно в черно – като рамка е, както каза един мой приятел художник за това.
Не обичам особено белия цвят, за мен той символизира Смъртта, Нищото. Веднъж се изгубих в една мъгла. Все едно бях заключена в Нищото.
Обичам само бялото на снега.
Любима рецепта?
Нямам.
Пожелайте нещо на читателките на „Аз жената“?
Обичайте се. Човек е неспособен да обича другите, ако не обича и себе си.
И бъдете добри. Това ни прави красиви. Мисля, че това е искал да каже и Достоевски в „Идиот“.