Лора Мутишева: Жената трябва да се чувства ценна

Лора Мутишева не може да бъде описана с една дума. Тя е многопластова личност, разговорът с която те кара да забравиш за времето.

Лора е актриса, преподавател, пиар, докторант, майка и невероятно красива жена. Силата на една такава независима, талантлива и енергична жена се усеща още от първите няколко думи.

Родена е през 1981 година в София. Завършва Актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2005 година в класа на професор Пламен Марков. Преди това една година е била в класа на професор Никола Корабов „Актьорство за кино и телевизия“.

В трупата на Театър „София“ е от 2010 година. Там участва в постановките „Олд Сейбрук и последният страстен любовник“, Питър Пан“, „Тирамису“, „Сватбата на дребния буржоа“ и „Госпожа министершата“.

През лятото Лора и колегите й от Театър „София“ ще подготвят нова постановка – „Ние сме вечни“, автор на която е младият писател Кирил Буховски, а режисьор е Василена Радева.

Какво ни разказа Лора за предстоящата постановка, както и за живота, любовта и работата вижте в искреното интервю, което тя даде специално за Аз-жената:

Ще ни разкажеш ли малко повече за новата си роля – какво е любопитното в героинята ти?

На пръв поглед моята героиня е малко извън ситуацията на 19-годишните младежи, събиращи се всеки ден на паметника, защото тя е малко по-възрастна. Тя е на 20 и няколко години, не е била в университет, работила е като сервитьорка и амбициите са й мъж и дете.

Жалко е човек да има за амбиция нещо, което е напълно нормално – нещо, което се случва на всеки, нещо, което е човешко и не е свързано с особено постижение. В пиесата заедно с режисьорката Василена Радева ще търсим причините, мотивите за това как се стига до това да нямаш амбиция за нещо истинско и важно в живота.

Кога разбра, че актьорството е твое призвание? Наричаш ли го призвание, всъщност?

Наричам го единственото нещо, което мога да правя и в това съм убедена! Освен това дълго време се борех, за да си спечеля това право, защото аз не съм от късметлиите, които са приети от първия път в НАТФИЗ. Аз съм кандидатствала 3 пъти, тоест напълно съм наясно с желанията и мотивите си да присъствам в професията.

Разбрах, че искам да се занимавам с театър последните години в гимназията. Допреди това като всяко нормално и умно момиче в езиковата гимназия исках да съм икономист, журналист, психолог или да се занимавам с нещо хуманитарно.

Тези нормални неща, през които предполагам всички минават преди да се ориентират. Но имахме една французойка, която ни преподаваше френски. Тя имаше много интересен метод на преподаване чрез театрални похвати и всъщност най-първият ми сблъсък с театъра беше чрез нея.

След това попаднах в студията на Бончо Урумов. Още от първия ми ден там всичко останало приключи – всички психологии, журналистики, философии и подобни на тях желания изгубиха смисъл. Започнах да живея само за срещите си с театъра.

И това те върна след второто късане на кандидатстудентските изпити в академията?

Аз съм убедена, че ако ме бяха скъсали и този път, пак щях да се върна и да кандидатствам отново. Държа да присъствам и да се изразявам чрез театъра.

Иначе си имала ангажименти не само в театъра, но и в киното, телевизията, дори си работила като ПР. Къде се чувстваш най-добре?

Да, многостранни интереси имам. Може би съм една от малкото актриси, които са завършили магистратура в икономическия институт към БАН. Също предполагам съм една от малкото актриси, които са докторанти и предстои да станат доктори.

Докторант по какво?

В НАТФИЗ към катедра сценична реч. Аз преподавам сценична реч в академията вече шеста-седма година. И това е отново, защото държа на качествено присъствие в театъра.

Как стигна до преподаването?

До преподаването стигнах, според мен случайно, но според професор Бенчева, чийто асистент съм – целенасочено, защото аз имам интерес в областта на думите, звуковете. Имам качествата да преподавам и го твърдя смело. И в крайна сметка, канейки ме за асистент, професор Бенчева се оказа много права в преценката си, защото много хора са асистенти за много кратък период в академията. След това намират нещо друго интересно. Докато аз вече не мога да си представя да не мога да правя и това.

Имам нужда от преподаването, защото то много ме зарежда в театъра.

Но няма шанс да останеш само като преподавател?

Не! Ако зависи от мен, а аз се надявам да зависят нещата от мен в този живот, няма да оставя театъра за нищо на света. В голяма степен вярвам, че човек сам си намира пътеките и ги следва. Ако зависи от мен ще споделям театъра и НАТФИЗ до когато мога!

Значи на въпроса „Театърът или киното?“ ми се струва какво ще отговориш.

Категорично театърът! В киното нито съм присъствала сериозно, нито мисля за него като за сериозна опция за мен. На мен ми е интересен репетиционния процес основно – това постепенно случване и раждане на нещо, от което актьорът през цялото време е част.

Докато в киното много други фактори всъщност са определящи за крайния продукт. В театъра си съзидател. Затова ми е интересен театърът.

В такъв случай – работата или семейството? Кое тежи повече в ежедневието ти?

Доскоро, допреди 2 години бих казала работата – на 100%. Но тогава бях свободен човек. Сега съм майка, така че нямам право и не мога да кажа с чисто сърце работата. Но със сигурност не съм от жените, които ставайки майки приемат майчинството като професия.

Слава богу успявам да съчетая прекараното време с дъщеря ми и присъствието ми в професията по такъв начин, че да не ми липсва нито едното, нито другото. Защото смятам, че всяка една жена, за да се чувства добре, семейството трябва да е около нея, близките трябва да са около нея и тя трябва да е щастлива, правейки онова, което иска.

Жената не трябва да позволява да прави неща, които й се налагат заради ежедневието. Аз сигурно имам невероятен късмет да имам прекрасно и спокойно дете, с което откакто тя съществува заедно се учим да уважаваме личното си пространство, колкото и смешно да ви звучи това, защото тя е на 2 години.

Но тя е достатъчно осъзната, така че ние наистина уважаваме личното си пространство и много повече обичаме и ценим времето си, прекарано заедно, защото то не е толкова, колкото би ни се искало.

Щях да те питам дали я водиш да гледа мама на сцената, но предполагам, че не, щом е толкова малка...

Напротив! Лора стъпи в Театър „София“ на първото си детско представление, когато беше на година и 2 месеца. Влезе, седна, гледа през цялото време, въпреки че спектаклите в нашия театър не са за най-малките, тоест ние нямаме бебешки представления. Нашите спектакли са за 3-4-годишни деца и нагоре.

Лора през цялото време следи с интерес първия път, когато стъпи в салона. Не издаде звук, стана да пляска на финала и всъщност оттогава тя много често ходи на театър и няма никакъв проблем, напротив обича много.

Как реши да я кръстиш на себе си?

Ами тя не е кръстена на мен специално. Аз също съм Лора, но не е кръстена с това име заради мен. Аз много харесвам самото име Лора, баща й също. Много дълго време ни беше яд, че аз се казвам Лора и така името е заето. Пък имахме скрупули, защото все пак дъщеря ми да се казва като мен не е най-нормалната ситуация.

Но се уморих да измислям други имена и се бях отказала. Накрая в последните месеци, понеже бременността ми беше тежка, си бях решила, че каквото каже Мирослав, това ще бъде името на детето.

Условията бяха само да има буква р и да бъде кратко, за да не го съкращават допълнително.

И всъщност аз не знаех как ще се казва детето, до момента, в който тя се роди и баща й каза, че ще бъде Лора. Така че тя не е кръстена на мен, просто името е много хубаво.

Какво мислиш за възпитателната функция на театъра? Вашият театър се е заел с пиеси за възрастни и пиеси за деца.

Това е много сериозен въпрос и аз не мога да го отмина просто така и да кажа: „О, супер е за децата!“ Според мен функцията на театъра не е възпитателна. Тези функции са в ръцете на родители и институциите, които се занимават с деца – детски градини, ясли, училища.

А посланията на театъра?

Посланията много често не са кой знае колко възпитателни, защото всеки родител възпитава по един начин, а някои театрални автори никак не са възпитателни.

Това, което може да възпита театърът е вкус към качествено мислене, сериозно мислене и смислено присъствие. Тоест, една от основните функции на театъра е да засяга повече големи теми, които в ежедневието ни все повече липсват.

Театърът дава друга гледна точка и все повече само това изкуство ще дава тази друга гледна точка. Той ще бъде все по-голяма опозиция на ежедневието.

Така че, ако говорим за възпитателна функция на театъра, според мен е това – възпитаване на личност, но по малко по-интересен и задълбочен начин.

По-трудно ли се играе пред детска аудитория?

Не! „Питър Пан“ е второто детско представление, в което участвам. Моят натюрел е малко по-женствен. Аз винаги съм била красивата, силната жена или властна жена, съпругата и някак в детски спектакъл невинаги има такива образи.

Затова бях и с малко по-странни очаквания за това как ще присъствам аз в детски спектакъл. Детската публика е наистина прекрасна. Удоволствие е всеки път да присъстваш на сцената, защото реакцията на децата е много непосредствена.

Докато възрастната публика има култура на гледане, има претенции, които се чуват, има очаквания. Докато децата са толкова чисти и добри, че просто те залива щастие от долу през цялото време.

Каква е ролята ти в „Питър Пан“?

Там имам две роли – майката, разбира се! Втората роля си я изпросих, защото просто да играя майката ми се стори скучно. Така че втората ми роля е на пират – мъж, дебел пират. И тя ми е по-интересната роля.

Интересна ми е, защото на мен много рядко ми се дава възможността да правя нещо различно от това, което излъчвам. Играя характерни роли.

Имаш си амплоа?

Да. Очевидно е, че не мога да избягам от амплоато.

Това дразни ли те?

Дразнеше ме, сега вече не. Дадох си сметка, че във всяко тъй наречено амплоа има толкова много неизследвани пътеки, че всеки път може да е различно и интересно. Ако не мислиш за това като за амплоа, не те дразни.

А как се превключва от една роля в друга в едно и също представление? И то коренно различни роли.

Ами то сложиш ли брадата или мустаците и някак си става! (смее се). Детските представления не следват някаква кой знае каква психологическа линия по Станиславски, няма такива дълбочини.

Аз много лесно превключвам. И е огромно удоволствие. По-трудното е да успееш да се преоблечеш за времето, което имаш, отколкото да влезеш в образа.

Какво си спомняш от детството си?

Много малко неща. Аз имам странна памет. Явно по-голямата част от нея използвам за текстове, спектакли и неща, които в момента трябва да помня. Имам огромни периоди, от които не помня нищо.

Със сигурност помня летата си – аз съм от поколението, което имаше късмета да има лета, прекарани на село – истинско село с истински коне, крави, кокошки и природа, каране на велосипеди по цял ден. И всъщност помня тези щастливи ваканции.

Какво ми се е случвало обаче по време на училище, освен че бях ученолюбиво, срамежливо, пълничко момиче с очила, не помня много.

Притеснително момиче става актриса? Как е възможно?

Да! Аз си бях притеснителна дълго време след като завърших академията. Чак след като завърших започнах да се променям или по-скоро да откривам черти от себе си, които не съм познавала.

Всъщност, много колеги са притеснителни. Да си актьор не значи да си експанзивен или да си емоционален ексхибиционист. Да си актьор значи, че имаш нужда да се изразяваш по някакъв по-особен начин от останалите. И това няма значение за темперамента на човека.

Много колеги са затворени, асоциални, често колеги стават такива след време. Твърде много емоции хвърляш по сцената, твърде много неща от себе си даваш и не остава енергия за живота.

Разбрах, че родителите ти са били против това да станеш актриса. Защо?

Да, особено баща ми, мир на праха му. Мама ме подкрепяше, когато разбра, че няма друг избор и че това е което искам да правя.

А татко мислеше за мен това, което и аз си мислех, че искам преди да се сблъскам с театъра – сериозна, стабилна професия, добро образование. Но аз винаги съм била нещо като мъжкото момиче на татко.

Аз съм първо дете и той виждаше в мен осъществена, самостоятелна, независима, млада, умна жена със солидна професия и добро семейство. Неговото светоусещане беше такова. Моето семейство не разбират от изкуство, не са имали никакъв досег с изкуството, освен четене на книги, но никой от тях не се е занимавал с такова нещо професионално.

Но последните години, преди да си отиде, баща ми започна да проявява интерес към това, което правя. Никога не успя да ме гледа на сцената. Тъкмо щеше да ме гледа и си отиде. Но усещах, че колкото и той да е против това мое занимание той се гордееше с мен, защото имах своите успехи.

Ти би ли искала Лора да стане актриса?

Лора ще стане каквото реши! Искам само да е добра в това, което прави. Какво ще прави, как ще живее, кого ще обича ще реши единствено тя, разбира се, когато аз преценя! (смее се).

Мечтаеш ли за някоя специална роля или пък да играеш или работиш с определен човек?

Не, не мечтая за роли. В последно време си дадох сметка, че не мечтая за роля, а за режисьор или за автор, в чието произведение да присъствам. В театъра не е важно каква роля играеш, а е важен екипът, който прави проекта, защото можеш да играеш Жулиета в много посредствено представление с лоша режисура, но можеш да играеш и баба Мравка в гениално поставено представление.

Така че все повече мисля, че не ролята е важна – важен е режисьорът, решенията, които взима и подходът към текста.

Имала ли си свръхтрудна роля, която те е затруднила повече от другите?

Аз всяка роля я преживявам драматично, защото много насериозно приемам театъра понеже го обичам и при всяка роля има момент, в който настъпва актьорска депресия, че нищо не мога да направя, че нищо няма да се получи.

Трудностите в ролите при мен идват заради някакви технически изисквания – неща, които са извън физическите ми възможности на сцената, а не толкова в изграждането на образа. Благодарение на дългия репетиционен процес успявам да намеря път към образа, който трябва да пресъздам.