Неда Спасова: Влюбвам се в душата на човека

Тя е само на 26 години, а от нея извира мъдрост. Изразителните ѝ очи разказват за дълбоката ѝ душевност на зрял човек, далеч надхвърлил възрастта си. Зрителите я познават от малкия екран. Героинята ѝ Кая, младата, амбициозна и борбена операционна сестра от „Откраднат живот“, е една от централните фигури в новия сезон на сериала.

Тя е Неда Спасова. От началото на тази година е част от трупата на Театър „София“. Млада, талантлива, красива, а вече има зад гърба си роли в киното и театъра, една от които ѝ носи номинации за Аскеер и Икар.

За удовлетворението от работата, трудностите в професията, мисията на актьора да кара зрителите да съпреживяват разказаните истории, за живота, вдъхновението и любовта ни разказа самата Неда.

Как би се представила с няколко думи? Коя е Неда?

Аз съм Неда. Започваме от името ми – „не“ и „да“. Цял живот се лутам между двете и нито е „не“, нито е „да“. Освен това и рождената ми дата е такава, че и зодията ми е на границата между два знака. Между Водолей и Риби съм. На границата. Пълен хаос. Иначе съм добър човек. Опитвам се да съм такава, да се усмихвам повече. Понякога ми е трудно, защото съм много сериозна. Нямам конкретна причина в живота ми, която да ме кара да не съм усмихната. Просто съм си такава от дете. Много обичам театъра, изкуството, актьорската работа. Това е свободата за мен, животът ми. Ако това не присъстваше в живота ми, не знам какво щях да правя. Това съм аз.

Кога разбра, че изкуството е голямата ти любов?

Може би след като влязох в НАТФИЗ, защото моето кандидатстване беше като на шега. Не бях подготвена добре. Бях си казала, че ще опитам, ще видя как е и ако много ми хареса ще се подготвя по-добре за следващата година. Всъщност се случи така, че ме приеха. Чак тогава си дадох сметка какво ми се е случило и че това ще бъде моята професия. Иначе страстта към театъра се появи още, когато бях на 12 години. Във Враца участвах в една младежка театрална трупа и там това, което най-много ме плени беше, че видях съмишленици, правещи и борещи се за нещо несъществуващо, постигахме някаква имагинерна реалност, което много ме вдъхновяваше. Бяхме екип, един отбор и това е едно от нещата, които най-много ми харесва в тази професия – ние сме заедно и правим някаква магия.

Семейството ти подкрепи ли те в този избор?

Да. Дядо ми беше много щастлив като разбра, че ще ставам артист. Той самият навремето е кандидатствал няколко пъти в академията. Не е успял да стане актьор, но беше много горд от моя избор. Майка ми също винаги ме е подкрепяла. Не знам дали за добро или за лошо, но е попаднала на що-годе адекватна дъщеря (смее се). През годините е приемала и насърчавала всяко мое решение. От страна на мъжката част от семейството имаше малко повече терзания, докато убедя баща ми и брат ми, че мога да се занимавам с това, че това ще бъде работата ми, че ще се оправям физически и финансово с тази професия, защото е трудно.

Снимка: Симон Варсано

А ти как беше толкова сигурна, че ще се справяш? Звучиш сигурна.

Да, звуча, но не бях напълно убедена (смее се)! Просто бях сигурна, че искам да правя точно това. Мобилизирах енергията си, съзнанието и усилията, които полагах, докато бях студентка и трябваше да се уча. През това време съм работила като барманка, сервитьорка, хостеса, за да се издържам. Минала съм през всичко това, но човек не трябва да се отклонява от целите си, трябва да има силна вяра в себе си и във възможностите си, за да си каже „мога да го правя, ставам за това, с това ще се издържам и това ще е животът ми“.

В трупата на Театър „София“ си от началото на миналата година. Как получи предложението?

Обади ми се Неда Соколовска, за да ме покани в нейния спектакъл „Закачане“, който играем на сцената на Театър „София“. Аз, разбира се, с радост приех. На следващия ден имах среща с директора на театъра Ириней Константинов, който ми предложи да стана част от трупата. Аз бях най-щастливият човек на света, защото съм завършила през 2014 и чак през 2018 получавам предложение за постоянен ангажимент в театъра. Винаги съм мечтала за това.

Играеш не само в театъра, но и в киното и на малкия екран. Къде се чувстваш по-добре? Сравними ли са двете страни на актьорската професия?

Мога да ги сравня само по това, че и в театъра, и в киното се играе, създава се някаква имагинерна реалност. Това е единственото общо. Иначе много се различават. От два месеца се занимавам активно с работата ми в „Откраднат живот“. Този сериал дава възможност да развиваш героя си по подобен начин, както в театъра, защото снимките продължават 3-4 месеца, в които се запознаваш с героя си, изграждаш го, развиваш го. Трудното е в това, че постоянно трябва да влизаш в различни емоционални състояния, за които често пъти все още не си заснел причината. Също така в единия снимачен ден заснемаш една сцена донякъде, а на следващия трябва да влезеш в абсолютно същото състояние, така че да не си личи, че са заснети в различни моменти.

В този леко хаотичен снимачен процес като актриса как успяваш да изградиш образ, който да е пълноценен и завършен?

Ние познаваме целия сценарий. Тук много важна е самоподготовката на актьора, той сам вкъщи да седне и да изчете текста от край до край няколко пъти, да си набележи някои идеи, след това да ги обсъди с режисьора, за да може адекватно да се изгради образ. Този процес е много труден. Не е невъзможен, но е голямо предизвикателство. За щастие, екипът на сериала помага много в тези моменти. Изключителни професионалисти са. Работата ми в сериала ме развива актьорски. Помага ми да се усъвършенствам и на сцената в театъра, което е много важно. Чувствам се много по-спокойна. Киното и театърът ми дават стабилност по различен начин. Работата в сериала ми показа, че съм способна да извадя определена емоция в рамките на един час. В театъра е малко по-различно. Там за два часа тръгваш от точка А, за да стигнеш до точка В, да изградиш стъпка по стъпка героя и емоциите му по хронологичен път. Така че киното ми помага да се самоусъвършенствам в театъра и обратно. Разликата между двете е в изразните средства.

Сблъсквала ли си се със сцена, която те е притеснила по някакъв начин?

Аз много се притеснявам точно от такива силно емоционални сцени, защото досега в сериала имах доста такива и не знам дали резултатът е сполучлив. На моята героиня ѝ се случват много неща. Страх ме е дали ще мога да ги изиграя добре, дали ще имам време да се подготвя, да послушам музика, да се успокоя, да се настроя. Иначе много се притеснявах и от партньорството си с Владо Карамазов, Владо Пенев и Юлиян Вергов. Бях много респектирана от тях. Не знаех как ще ме приемат, защото са актьори, доказали таланта с ролите си. Слава богу, те се оказаха напълно нормални хора, много колегиални, изключителни професионалисти. Сега си давам сметка защо са толкова известни и защо хората толкова ги харесват. Те просто работят на свръхобороти.

Снимка: Гергана Дамянова

Имаш ли кумири, от които си се учила? Открадваш ли си по нещо от колеги, които те вдъхновяват?

На този етап да, точно от тях си крада по малко опит, докато снимаме сериала. Ще дам един много пресен пример с Владо Пенев. Бях изключително впечатлена от него, защото той е човек, който се отдава невероятно дълбоко на образа, който пресъздава. Способен е да направи 5-6 дубъла, в които да не спира да бъде със сълзи на очи, да изпитва силен драматизъм без да излиза от това състояние. Той излъчва много силна актьорска енергия, истински живее в тази ситуация. Говоря за сцената, в която дъщерята на героя му почина, трябваше да изключат поддържащите апарати. И не само в тази сцена, разбира се. Казах си: „Искам така да потъвам в ситуацията. Толкова истински като него.“ Сещам се за още една сцена, в която аз самата като актриса и човек буквално се страхувах да вляза в кабинета при Владо. Отвътре се чуваха трясъци и плач, които ме накараха да пристъпвам със страх към него. Той е човек, който придобива свръхемоция отнякъде. Чувствителен е като едно малко дете, но много вярва в това, което прави. Много съм впечатлена от неговото отношение към работата.

Като актьори как успявате да се съхраните емоционално след такива сцени? Цялото това съпреживяване на съдбите на героите отнема ли ви част от вашата енергия?

Отнема ти, определено, но ти и дава. Дава ти катарзис, пречистване. То е и за теб, и за героя ти. Като освобождаване е, но наистина е изтощително. Вчера например пак имах подобна сцена, приключих снимки на обяд и до вечерта емоцията ме държеше. Бях изтощена. Трябва да вложиш цялата си енергия, защото зрителят има нужда да съпреживява точно такива емоции. И огромният професионализъм на екипа в сериала позволява на зрителя да види нещо напълно истинско. Всичко, изиграно от актьорския състав, е напълно реално. Сълзите, драматизмът, смехът, всичко е пресъздадено от нас. Това ме мотивира още повече.

Как преминава един снимачен ден?

Имаме си стриктна програма. Един снимачен ден е около 12 часа. Имаш обедна почивка за кратко след около 6 часа работа. Има два екипа, които снимат непрекъснато. Времето е плътно заето. Едните снимат на единия етаж, другите на другия. Понякога пазим тишина, за да може другият екип да заснеме сцената, без да си пречим. Започваме да снимаме в момента, в който другият екип каже „стоп“. Докато операторският екип премества техниката за следващата сцена, с колегите минаваме текста, репетираме. Не се губи никакво време. И така до късно вечер. Голяма лудница е понякога, но е много готино, много вдъхновяващо.

Имаше една сцена, в която въртиш огньове. Това ти ли беше наистина?

Да, аз бях. Умея да въртя тези огнени топки. Това беше мое предложение към сценаристите. Целта беше да покажем начина, по който Кая релаксира след тежките моменти с майка ѝ, по-скоро се откъсва от света по този начин. И така предложението ми допадна на сценаристите и режисьора. Включихме го в сцените, защото е интересно, артистично, агресивно, като каскаден номер.

Къде се научи да въртиш огньове?

На един уъркшоп, още докато бях в театралната трупа във Враца. С колегите ми се научихме, гледахме клипчета, повтаряхме. Изглежда опасно, но не е. Е, ако не внимаваш може да се изгориш. Даже имам белег. Но не можеш така лесно да се подпалиш. Трябва да задържиш огъня, за да пламнеш. Тампоните се правят от плат, напоен с газ. Аз ги правя от хавлиен плат или дънки, навивам ги с тел, напоявам ги в газ и готово.

Какво харесваш в твоята героиня Кая? Имате ли общи черти от характера?

Когато започнах да чета сценария бях като втрещена. Кая е на 26, на колкото съм и аз. Толкова много си приличаме с нея, дори в биографията ни, с нещата, с които сме се сблъсквали в живота, че не е за вярване. Тя е борбена, силна, амбициозна. В това си приличаме. Грижовна е. По това също си приличаме. Аз също много обичам майка си. Не си приличаме по това, че Кая е по-агресивно борбена и понякога груба. Тя е моето Аз отпреди няколко години. Създала си е една стена, не иска да я нараняват. Бори се сама в живота. В това отношение си приличаме, макар да нямаме еднаква професия. Аз не съм операционна сестра, актриса съм, но въпреки това доста съм се борила да си извоювам някакво пространство за работа. Нямах връзки, нямах приятели в тези среди, не съм флиртаджийка, която си осигурява роли по втория начин. Абсолютно сама съм се борила все по правия път и ето, че се получава. Кая също иска да си постигне нещата по този начин. Харесва ми, че сценаристите са засегнали една много сериозна тема, социален проблем, с който се сблъскват хората, болни от алцхаймер, също така и медицинските сестри, които взимат малка заплата и трябва да се сблъскват с живота. Иначе за Кая бих казала, че тя е една по-млада версия на мен, защото аз вече съм доста по-спокоен и уравновесен човек и някак си не си слагам всичко на сърцето.

Кое те е направило по-спокоен човек? Изглеждаш улегнала, надраснала възрастта си.

Може би попадането ми в Театър „София“, защото до този момент бях готова да кажа: „Не мога повече да се боря, да участвам по разни уъркшопове, да се явявам на кастинги, да чукам от врата на врата да си търся работа“. Мислех, че идва време, в което трябва да се откажа от мечтата си да бъда актриса и да го оставя като хоби. Но се появи театърът и това ми даде огромно спокойствие. Огромно впечатление ми направи и Ириней Константинов. Той много подкрепя цялата си трупа. Дава възможност на актьорите да участват в други проекти, насърчава ги да се развиват. В това отношение той е невероятен, защото има специално отношение към актьора.

Ако не беше станала актриса, каква щеше да бъдеш?

Щях да съм психолог. От малка исках да съм психолог или психоаналитик. Независимо от театъра това беше другата ми мечта. Исках да се занимавам с хора, да им помагам, да ги изслушвам. До края на гимназията ме преследваше тази идея. На една олимпиада по философия станах лауреат и ме приеха директно в тази специалност. Можех да запиша психология, но записах философия. Разбира се, не се получи, защото ме приеха и в НАТФИЗ.

Снимка: Гергана Дамянова

Имам чувството обаче, че си психолог по природа. Това помага ли ти в работата?

Да, помага ми. Аналитичен човек съм, вглъбена съм и съм самокритична. Много бързо разбирам хората. Понякога дори нямам нужда да комуникирам с тях, за да ги усетя. Това ми помага и в професията, помага ми да вляза по-лесно в образ. За мен е важно, когато изграждам образ да знам какво може да го направи щастлив, тъжен, какво го наранява или какво го радва. Просто започваш един психологически анализ върху вътрешното състояние на героя.

Коя е тъмната ти страна и коя светлата?

Тъмната ми страна е, че съм много меланхолична на моменти. Когато ми се случи нещо кофти, първата ми реакция е да съм жертва. Страдам, плача, имам нужда да си го изживея. Стискам зъби след това, мотивирам се, изправям се и продължавам напред. Светлата ми страна е, че съм чувствителна, защото това много ми помага в работата. За съжаление пък и много ми пречи във взаимоотношенията, защото когато някой ме нарани аз го приемам много навътре. Дори този човек да не ми е важен, аз страдам от това, че хората просто понякога се държат кофти. Сигурно и аз го правя, наранявам хората без да искам, но съм чувствителен човек. Гледам да помагам, да съдействам, да откликвам, някак си да не преча.

Хората възползват ли се от твоята доброта?

О, да, постоянно. Това ми е поличбата явно. Избрала съм си да съм добра и ще го търпя. Понякога проявявам рога, но само, когато ножът е стигнал до кокала. Търпя. Безобразно търпелива съм. Чак граничи с глупост понякога.

Разпознават ли те на улицата?

Не, все още не. Камерата променя доста излъчването на хората. В сериала нося доста грим и медицинска униформа, докато в ежедневието не се гримирам, нося дънки или анцуг. Хората не са свикнали да ме виждат по този начин.

Само на 26 години си, а вече имаш 2 номинации за наградите Аскеер и Икар. Как се чувстваш?

Първо съм много благодарна за тези номинации, защото са от две различни комисии. Аз бях единственият човек, на когото името се повтаряше в тази категория. Това за мен беше победа. Няма значение, че не съм взела нито една от двете награди. Ценно беше, защото моите колеги явно са оценили работата ми, значи има смисъл да продължавам.

Какво те вдъхновява?

Хубавите филми. Добрите и успешни хора. Те ми доказват, че въпреки свирепия сложен свят, в който живеем, можем да постигнем нещо добро в живота си. Запазили са себе си – това много ме вдъхновява, да знам, че има смисъл да остана такава, каквато съм.

Снимка: Гергана Дамянова

Имаш ли си ритуал преди да излезеш на сцената?

Да, казвам си едно стихотворение на Ботев, но няма да издам кое е. Другото, което правя е, че не пишкам половин час преди представление, за да не си изпишкам късмета! (смее се) Имало е моменти, в които трудно издържам до края на представлението, но веднъж го направих и не бях доволна от представянето си. Решила съм си, че е точно, защото си изхвърлих късмета по този начин.

Имаш ли сценична треска все още?

Имам, разбира се. Първите десет минути направо е кошмар. Макар че последния път на „Тирамису“ излязох на сцената напълно спокойна. Може би, защото бях изключително изморена. И все пак се получи много хубаво представление.

Влюбена ли си?

Тази работа с лудата, страшно емоционална любов и пеперудите в стомаха ми се случи за последно на 14 години. Героите в „Откраднат живот“ са винаги със свръхемоции, свръхлюбов, много крайни. Струва ми се, че ни липсват в живота. Може би затова толкова много хора го гледат, защото имат усещането, че не може да им се случи в живия живот. Аз имам същото усещане за собствения си живот. Просто гледам по друг начин на взаимоотношения мъж – жена. Мъжът, с когото живея трябва да е човек, когото задължително да обичам. Това с любовта, страстното влюбване ми се струва някак си много кратко и си отива бързо. После, ако не си изградил останалите неща с човека, няма какво да правите заедно. Първото влюбване е по-скоро на хормонална, на химическа основа, докато истинската любов идва след години. Когато сте преживели много неща, когато сте преминали през добри и лоши моменти, тогава идва истинското влюбване и си пожелавам да го усетя.

Какъв трябва да е мъжът за теб?

Търся сериозност. Търся мъж, който да ме превъзхожда. Нямам проблеми с това. Търся човек, който да ме подкрепя, аз да го подкрепям, да се грижим взаимно един за друг. Външността няма значение. Аз се влюбвам в душата на човека. Опаковката спира да ме вълнува след определено време.

Звучиш като надраснал годините си човек.

Казват ми го непрекъснато от 14-годишна насам. Вероятно вече съм на 68 години! (смее се)

Може би носиш стара душа. Вярваш ли в тези неща?

Вярвам, че сме на тази планета с някаква мисия. Вярвам и в прераждането. Случва ти се отново и отново, защото има нещо недовършено или някакви грешки, които да поправиш.

Снимка: Ники Литов

Красива си, млада си. Подценяват ли те заради това?

Случвало ми се е да ме подценяват в актьорски план. Наложи ми се да израсна в известен смисъл, в актьорската професия, за да гледат на мен по-сериозно. Хората извън професията също са ме подценявали, защото го има този стереотип „тя е актриса, сигурно е флиртаджийка, щом получава роли“. В такъв смисъл са ме подценявали, пък аз гледам да съм абсолютно нормален човек, който се справя сам.

Какво обичаш да правиш в свободното си време?

Да спя! Много обичам да спя. Не ми остава много време за развлечения в момента.

Как поддържаш фигурата си?

Със спорт. Не спазвам диети. Ходя на фитнес. Запалила съм се и по пол денс, но напоследък нямам време. Гледам филми, чета книги. Домошар съм. Не съм по нощния живот. Много обичам да готвя също така, но и за това не ми остава много време.

Какво те зарежда с енергия?

Почивката и спортът. Хубавите представления, филмите.

Твоето послание към читателките на Az-jenata.bg

Пожелавам на вашите читателки да не изменят на принципите си, да бъдат силни, да бъдат уверени и да се държат като жени. Само така мъжете ще имат нужда да бъдат истински мъже.